Мрак

Лайл щеше да дойде с мен във „Фуражи Типано“, отчасти защото искаше да види какво представлява Трей Типано, отчасти защото този тип го притесняваше. („Нямам доверие на сатанисти“.) „Фуражи Типано“ се намираше източно от Манхатън в Канзас, насред парче селскостопанска земя, вклинено между новите предградия. Сградите бяха безизразни и чисти. Изглеждаха фалшиви като магазинчетата за фалшиви сувенири от Дивия запад в Лиджъруд — място, където хората само се преструваха, че живеят. Отляво четвъртитите къщи най-сетне отстъпиха на смарагдова лагуна от трева. Игрище за голф. Чисто ново и мъничко. В студения утринен дъжд там имаше няколко човека, извити и прегърбени, които замахваха със стиковете си и приличаха на знаменца в жълто и розово на фона на зеленината. После фалшивите къщи, фалшивата трева и мъжете с пастелни ризи изчезнаха точно толкова бързо, колкото се появиха, и пред погледа ми се ширна поле с красиви кафяви джерсейски говеда, които ме гледаха очаквателно. И аз ги гледах — кравите са сред малкото животни, които, изглежда, наистина те виждат. Взирах се толкова съсредоточено, че пропуснах голямата стара тухлена сграда с надпис „Типано — фуражи и селскостопанско оборудване“, та се наложи Лайл да ме потупа по рамото: ЛибиЛибиЛиби. Рязко натиснах спирачките и прелетяхме като хидроплан петнайсетина метра, а усещането ми напомни как се чувствах, когато Ранър ме пускаше, след като ме е завъртял шеметно. Рязко завих към застлания с чакъл паркинг.

Пред магазина беше паркирана само една кола, а мястото изглеждаше позападнало. Циментовите фуги между тухлите бяха пълни с кал, а детската въртележка близо до входната врата — една четвърт въртележка — беше с липсващи седалки. Докато се качвах по широките дървени стълби по дължина на предната фасада, неоновите светлини по прозорците светнаха. „Имаме лами!“ Странни думи, когато ги видиш изписани в неоново. От един от стълбовете на сградата висеше метална табелка „Севин 5% на прах“.