Чуждоземецът [bg]

— Поклонници — обясни Аш, преди Нико да успее да го попита.

— Друго исках да те питам — каза Нико достатъчно силно, за да го чуе старецът в шума от тълпата. — Когато бяхме в онази къща, успя ли да получиш онова, за което отиде там?

— Надявам се.

— И няма да ми кажеш нищо повече от това?

— Не, още не.

Нико въздъхна раздразнено.

— Много добър начин да обучаваш ученика си, няма що. Да му казваш възможно най-малко дори когато те пита.

— Когато сме на мисия, винаги е за предпочитане сам да се ориентираш.

— Удобна теория — изсумтя Нико, — особено с това, че ти спестява необходимостта да отговаряш на каквито и да било въпроси.

— Това също е вярно.

Неравност на пътя разтърси прозорците на трамвая. Аш извърна глава, за да погледне отново назад. Когато се обърна напред, той започна замислено да потупва ръка с палеца си.

Няколко секунди по-късно се изправи и се хвана за една от люлеещите се кожени дръжки.

— Чакай ме в стаята. Остани там, докато се върна.

Без да изчака отговор, той отиде до отворената врата и скочи на улицата. Тръгна още преди трамваят да се е отдалечил, а Нико остана да го гледа, притиснал лице в прозореца.

Малко по-късно трамваят влезе в квартала на източните докове и Нико най-сетне започна да се ориентира къде се намира. Гледаше през прозореца преминаващите улици, които му бяха смътно познати и създаваха у него също толкова смътно чувство на облекчение. По тротоара вървеше момиче. Той мярна за миг черната му коса.

Нико скочи, стигна до вратата и слезе навън.

— Сересе! — извика той, но момичето беше твърде далеч, за да го чуе.

При следващата пресечка я изгуби. Беше сигурен, че е тя. Той продължи да върви в същата посока, като се оглеждаше. Улиците бяха натоварени със следобедния трафик. По тротоарите бързаха пешеходци, а по улиците се движеха трамваи и каруци. От един съседен храм се чу камбаната за часа — две иззвънявания и после тишина.

Нико вървеше по улица с еднакви сгради и прозорци, отворени към градския въздух, от които се разнасяха звуци от работата, вършена вътре. Приличаха на складове, просторни и прашни. Във вътрешността им върху рогозки на пода седяха стотици хора, предимно жени и малки деца, и извършваха проста повтаряща се работа, в която той не намираше никакъв смисъл. Децата метяха разхвърляни боклуци по пода. Неколцина мъже се потяха, докато бутаха между редовете ръчни колички, пълни с материали. Някои от онези, които седяха върху рогозките, хвърляха някакви предмети в количките, когато минаваха покрай тях, други пък взимаха разни неща. Няколко човека крачеха наперено между работниците и крещяха доста често. Нико продължи, но от Сересе нямаше и помен. Беше я изгубил.