Обичай ближния си [bg]

— Марил… — започна.

— Да. Не съм този, когото очакваше, нали?

— Мислех, че е Лудвиг. Чакам го да се върне всеки момент.

— Да.

Марил влезе в стаята. Видя на масата чиния, спиртниче, на което се вареше вода, хляб, няколко резена месо и малко цветя във ваза. Видя всичко това, видя Рут, застанала в очакване пред него, и взе нерешително вазата само за да стори нещо.

— И цветя дори — промълви той.

— Цветята са евтини в Париж — каза Рут.

— Да. Но нямах предвид това. Исках да кажа само… — Марил остави отново вазата на мястото й така предпазливо, сякаш не беше от най-евтино стъкло, а от скъп порцелан. — Исках да кажа само, че всичко това затруднява още повече…

— Какво?

Марил не отговори.

— Разбрах — каза внезапно Рут. — Полицията е заловила Лудвиг.

— Да, Рут — каза Марил и се обърна към нея.

— Къде е той?

— В префектурата.

Рут грабна мълчаливо палтото си. Облече го. Сложи някои неща в джобовете си и се опита да излезе. Марил я спря.

— Глупаво е — заяви той. — Няма да помогнеш нито на него, нито на себе си. В префектурата имаме човек, който ще ни съобщи. А ти ще си останеш тук.

— Как мога да остана? Трябва да го видя отново. Да ни затворят и двамата! Така поне ще можем да минем заедно границата.

Марил я задържа. Тя беше като свита стоманена пружина. Лицето й бе пребледняло и изглеждаше още по-дребно от тревога. Отстъпи внезапно и каза безпомощно:

— Какво да правя, Марил?

— Ще си стоиш тук. В префектурата е Класман. Той ще ни каже какво става. Най-лошото, което може да стане, е да го изгонят. В такъв случай Керн ще се върне след два дни. Обещах му, че ще го чакаш тук, и той знае, че ще бъдеш разумна.

— Да, ще бъда. — Очите й се насълзиха. Тя съблече палтото си и го пусна на пода. — Защо се държат така с нас, Марил? Не сме сторили никому нищо.

— Мисля, че именно затова го правят — каза Марил и я погледна замислено. — Вярвам, че е затова.

— Дали ще го затворят?

— Не вярвам. Ще узнаем от Класман. Ще трябва да почакаме до утре.

Рут кимна и вдигна бавно палтото си от пода.

— Нищо ли не ти е казал Класман?

— Не. Аз поговорих само минутка с него. И той веднага отиде в префектурата.

— Тази сутрин бях там с него. Повикали ме бяха. — Тя извади една хартия от джоба на палтото си, разгъна я и я подаде на Марил. — За това.

Беше разрешително за престой с четириседмичен срок.

— Бежанският комитет уредил този въпрос след изтичането на паспорта ми. Класман ми го съобщи днес. От месеци се занимаваше с това. Бързах да го покажа на Лудвиг. Затова купих и цветя.

— Така било, значи! — Марил взе в ръка разрешителното. — Неочаквано щастие и злополука едновременно — каза той. — Но главно щастие. Истинско чудо. Това не се случва често. А Керн ще се върне. Вярваш, нали?