Обичай ближния си [bg]

— Да.

— Знаеш какво значи за теб да минеш границата.

— Зная.

— Ела да изпием две шишенца ракия. Напий се. Обещавам ти да телефонирам на всеки два часа.

Щайнер го блъсна, като че отблъскваше дете.

— Не можеш да ме убедиш, Марил. Зная какво искаш да кажеш. Разбирам те. Не съм полудял. Зная какво залагам на карта, но дори ако залагах нещо хилядократно по-ценно, пак нищо нямаше да ме възпре да взема влака. Не можеш ли да разбереш това?

— Разбирам! — изрева Марил. — Разбирам много добре, затова и аз ще замина със същия влак.

Щайнер прибра вещите си. Приличаше на замръзнала река след пропукването на ледовете. Не можеше да повярва, че е разговарял с човек, който е под един покрив с Мария, струваше му се невероятно, че гласът му е прозвучал така близо до нея през черния каучук на телефонната слушалка. Всичко му се струваше невероятно — че прибира нещата си, че ще вземе влака, че утре ще бъде при нея.

Той наблъска в чантата най-необходимите вещи и я затвори. После отиде при Керн и Рут. Те бяха научили вече всичко от Марил и го чакаха със загрижено съчувствие.

— Заминавам, деца — каза Щайнер. — Това продължи много, но винаги съм знаел, че ще стигнем дотук. Не точно по този начин — добави. — Сам не мога да повярвам още, зная само, че не можеше да стане другояче. — Усмихна се тъжно.

— Сбогом, Рут.

Рут му подаде ръка. Плачеше.

— Толкова много неща бих искала да ти кажа, Щайнер! Но забравих всичко. Толкова съм огорчена! Искаш ли да го вземеш със себе си? — Тя му подаде черния пуловер. — Току-що го свърших.

Щайнер се усмихна и за миг стана пак такъв, какъвто беше винаги.

— Тъкмо навреме — каза той. — После се обърна към Керн: — Довиждане, синко. Работите се нареждат понякога опасно бавно, нали? А понякога ужасно бързо.

— Мисля, че нямаше да съм жив без теб, Щайнер — каза Керн.

— Със сигурност щеше. Все пак е много мило да чуя тези думи. Това значи, че не съм си пропилял времето напразно.

— Върни се пак при нас — каза Рут. — Само това можем да ти кажем. Върни се. Ние не можем да направим нещо голямо за теб. Но всичко, каквото имаме, е твое завинаги.

— Чудесно! Ще видим. Довиждане, деца! Горе главите!

— Искаме да те изпратим до гарата — каза Керн.

Щайнер се поколеба.

— Марил ще дойде с мен. Добре. Елате и вие.

Слязоха. На улицата Щайнер се обърна да погледне още веднъж олющената сива фасада на хотела.

— „Вердюн“… — прошепна той.

— Дай да ти нося чантата — каза Керн.

— Защо, синко? Мога да си я нося и сам.

— Дай ми я — помоли Керн със свенлива усмивка. — Днес следобед й показвах колко силен съм станал.

— Да, наистина ми показа това днес следобед. Колко отдавна беше!