Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
Ежедневните радиационни проучвания, които се провеждаха из цялата зона надлъж и нашир, и даже извън нея, с вертолети, самолети, бронирани коли или пеш от войници в гумени костюми и с респиратори, показаха, че замърсяването се е разпространило далеч в Украйна, Беларус и Русия.45 Облакът от Блок 4 беше хвърлил сянката си не само в градовете Припят и Чернобил, но и в колхози и индустриални предприятия, малки градчета, изолирани села, гори и големи площи селскостопанска земя. Гъсти следи от радиация бяха проникнали на север и на запад през 30-километровата зона, но частици с 21 различни радионуклида, образувани в реактор №4 и включващи стронций-89, стронций-90, нептуний-239, цезий-134, цезий-137 и плутоний-239, бяха образували петниста ивица от силно замърсяване, която се простираше до 300 км далеч от централата. Заплахата за населението от радиационно замърсяване беше двойна: външна – от ситния радиоактивен прах и отломките по земята около тях, и вътрешна – от радиоизотопи, отравящи хранителната верига през почвата, посевите и домашните животни.46 Към края на май повече от 5000 кв. км земя – една територия, по-голяма от щата Делауеър – беше опасно замърсена. Нещата се влошаваха от вятъра и климатичните условия, а прахът от радиоактивните участъци непрекъснато се местеше в райони, които вече бяха почистени от войниците, и по този начин ранната деконтаминация почти напълно се обезсмисляше.47
Деконтаминирането на огромната територия извън централата се усложняваше не само от времето и херкулесовския мащаб на операцията, но и от различната топография и материали.48 Радиоактивни аерозоли бяха проникнали в бетона, асфалта, в металите и дървото. По пътя на облака, който се бе носил с дни и седмици, попаднаха сгради, работилници, градини, храсти, дървета и езера. Покриви, стени, земеделска земя, машини и гори, всичко това трябваше да се измие, изтърка, изчисти, да се среже или зарови.
Думата „ликвидация“ не беше нищо повече от един военен евфемизъм.49 Истината беше, че радионуклидите не можеше нито да се разбият, нито да се унищожат, а единствено да се преместят, погребат или заровят, и то най-добре на място, където дългият процес на радиоактивен разпад нямаше да бъде толкова непосредствена опасност за околната среда.
Това беше задача от безпрецедентен мащаб в историята на човечеството, за която никой в СССР – а всъщност където и да било другаде в света – не си беше дал труда да се подготви.50 Сега тя стана обект на неизменно абсурдните очаквания на съветската командно-административна система. Когато командващият химическите войски генерал Пикалов представи първоначалния ситуационен доклад за 30-километровата зона пред ръководителите на Оперативната група на Политбюро, които бяха на посещение там, той прогнозира, че деконтаминирането ще трае около 7 години.clxv51 Като чу това, членът на Политбюро, хардлайнерът Егор Лигачов, избухна в ярост. Той каза на Пикалов, че му дава седем месеца.
– Ако не свършите работата дотогава, ще ви вземем партийния билет!
– Уважаеми Егор Кузмич – отговори генералът, – при това положение няма нужда да чакате седем месеца, за да вземете партийния ми билет. Можете да го вземете още сега.
След завръщането си в Москва Оперативната група на Политбюро се сблъска с нов проблем: как да се намери начин за трайно изолиране на останките на реактор №4 от околната среда.52 Сега, когато най-после графитният пожар затихваше и призракът на Китайския синдром се беше отдръпнал, се налагаше да се предотврати ново радиоактивно излъчване в атмосферата около централата, както и възможно най-скоро да се рестартират другите три реактора в Чернобил. Произвежданото от тях електричество може и да не беше от ключово значение за съветската икономика, но тяхното възстановяване и пускане отново в експлоатация щеше да демонстрира още веднъж мощта на социалистическата държава и да увери хората в нейния непоколебим курс за развитие на ядрената енергетика. Реакторите можеха да се пуснат безопасно в действие единствено след като се запечатат развалините на Блок 4. Отговорността за това най-напред падна върху Министерството на енергетиката, но много скоро строителните бригади бяха смазани от мащаба на стоящата пред тях задача.53 Изпаднали в отчаяние, на 12 май те просто се предадоха.