Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
Такива задачи излагаха ликвидаторите на максималната допустима годишна доза радиация понякога за секунди.24 В участъците с висока радиация в Специалната зона една-единствена задача, която другаде би могла да се изпълни за един час от един човек, тук се изпълняваше от 30 човека, всеки от които работеше по две минути. Според новите правила в момента, когато всеки от тях достигнеше границата от 25 бер, те трябваше да напуснат зоната и никога повече да не се връщат в нея. Всяка работа се измерваше не само с времетраене, но и с броя на хората, които щяха „да изгорят“, за да я свършат. Накрая някои командири решиха, че е по-добре да използват войници, които вече са били изложени на максимална радиация, вместо „да горят“ нови в опасната зона.
Междувременно под земята битката срещу Китайския синдром се разгаряше.25 Физикът от централата Вениамин Прианичников, който беше успял да евакуира семейството си от Припят с влак, в края на краищата получи разрешение да се върне в централата в началото на май и когато пристигна, установи, че всичко в кабинета му е покрито с два сантиметра радиоактивна пепел. На 16 май той получи нареждане да измери температурата и радиацията непосредствено под реактора с надеждата да установи с точност доколко предстоящо е прогоряването на бетонната основа от топящото се ядро. Въпреки че учените вярваха, че топлината от разпадащото се гориво вече намалява, те изчислиха, че тя все още е 600 градуса по Целзий.26 На Прианичников и екипа му беше възложено да съберат точни данни за това, което можеше да последва: дали разтопеният кориум още се движи и дали водите на реките Припят и Днепър все още са заплашени от катастрофално замърсяване.
С помощта на плазмен фенер, захранван от огромен електрически трансформатор, донесен от Москва, в продължение на 18 часа една група войници си проправяше път през дебелата бетонна стена до пространството под реактора.27 Вътре в тъмното отделение, над което се намираха стотици тонове разтопено ядрено гориво, Прианичников предполагаше, че радиационните нива вероятно са хиляди рентгена на час, което означаваше, че там може да се работи безопасно не повече от 5–6 секунди. Цяла минута би била самоубийство. Той се облече леко, с памучен комбинезон и платнен респиратор, като смяташе, че само бързината може да го предпази от гама-емисиите от останките на реактора. Но когато пропълзя през дупката с радиационните и температурните сонди, дозиметърът му отказа и работата му се проточи доста по-дълго от очакваното. В този момент, точно когато приключваше с инсталацията на апаратурата, той усети някакъв прах да се изсипва отгоре върху главата му. Обхванат от ужас, Прианичников се изкатери с най-голяма бързина от почернялото подземие и докато се движеше, разкъсваше дрехите си. Пробяга гол километровото разстояние до административния блок, като по пътя разблъскваше наляво и надясно учудените войници. Едва когато пристигна, установи, че отломките, паднали върху главата му, не са ядрено гориво, а пясък. Общата доза от няколкоминутния му престой под реактора беше по-малко от 20 бер.
До този момент около 400 миньори от Донбаския и Московския каменовъглен басейн работеха по проекта за огромния топлообменник, който учените бяха планирали да инсталират в земята под реактор №4.clxiii Отново сроковете, поставени от правителствената комисия, бяха почти невъзможни: цялото съоръжение трябваше да се проектира и построи, тества и завърши за малко повече от месец.clxiv Миньорите започнаха да пробиват тунел от една яма, изкопана на около 130 м от целта, близо до стената на третата реакторна сграда, и работеха денонощно на тричасови смени.28 Шахтата, с диаметър само 1,80 м, беше ужасно гореща, но земята над тях ги предпазваше от най-опасната радиация на повърхността. Беше им забранено да пушат под земята, но на входа на тунела от време на време се завъртаха за по една цигара или за да пият вода, където, без да знаят, ги бомбардираха гама-лъчи от праха и от отломките наоколо. Копаеха с ръчни инструменти и пневматични бормашини и товареха пръстта по една миниатюрна железопътна линия; не след дълго стигнаха до основите на реактора, където започнаха да изкопават една камера от 30 кв. м, в която щеше да се постави топлообменникът.29 Тук те можеха, като протегнат ръце, да докоснат площадката на основата на реакторната сграда. Дланите им усещаха топлия бетон. Проектантите от Средмаш ги бяха предупредили многократно да се придържат стриктно към спецификациите за камерата, защото иначе имаше риск целият реакторен контейнер и съдържанието му да се стоварят върху главите им и да ги погребат моментално в масов гроб.