Синьочервения Метусалем

Той угаси висящия от тавана фенер и излезе. Още рано-рано на заранта се върна, за да събуди господаря си. Доложи, че долу в двора се намират около дузина коне, които мандаринът бе подготвил за гостите си, та час по-скоро да ги види на път.

Чаят бе изпит в залата за хранене, след което домакинът се появи да помоли «господарите с дългите родословни дървета» да си дадат труда да слязат в двора. Дегенфелд преброи петнадесет коня. Седем бяха предназначени за яздене и два за носене паланкина на минхер. Останалите бяха снабдени със самари.

Дегенфелд прегледа ездитните коне. Бяха дребни, грозновати животни, които по-късно обаче се оказаха много бодри и издръжливи. Поводите горе-долу ги биваше, ала седлата имаха неудобна форма, пък стремената бяха тежки и неповратливи. Но нищо не можеше да се направи.

Метусалем възседна едно от животните да го изпробва. За проиграване ездовата школа дума не можеше да става, защото то изобщо не притежаваше някаква школовка, но се подчиняваше доста охотно на юздите и притискането на бедрата.

— Е, не ви ли се иска и вие да опитате един път, а? — попита Търнърстик дебелия.

— Ik? — отвърна онзи, разпервайки отбранително ръце. — Ik niet, waarachtig met! (Аз не, наистина не!)

Всичко, което трябваше да бъде взето, беше вече опаковано. Това бяха храни, няколко шишета ракия и преди всичко значителен брой завивки от различни материи, с чиято помощ пътешествениците трябваше да се устройват възможно най-удобно в странноприемниците.

После мандаринът изведе гостите пред къщата, където чакаше старши лейтенантът с двадесет кавалериста. На гърдите му се виждаше някаква кръпка с очертанията на боен тигър, ала сам той хич нямаше тигров вид. Дребен на ръст, сух, той седеше на същото такова дръгливо конче с опашка като на пудел. Но толкова по-грамаден бе сарасът, висящ от едната му страна. Два огромни пищова надничаха от десния и левия джоб, за които се предполагаше, че имат похвалното свойство да не гърмят тъкмо когато трябва.

Видът на неговия отряд бе също толкова малко кавалерийски. Те бяха облечени и въоръжени кой както му дойде. Един държеше в ръцете си дълга пика, друг — пушка, с цев усукана като тирбушон. Трети имаше някакво смъртоносно оръжие, за което човек не знаеше какво да мисли — арбалет ли е, или капан за мишки. Четвърти носеше боздуган, от който простодушие надничаха разядени от ръжда върхове на пирони. Пети имаше лък без стрели, а шести — колчан, но пък му липсваше лък. По подобен начин бяха въоръжени и останалите. Най-войнственото у тях бяха свирепите физиономии, които кривяха, и надписът по гърбовете им. Там бе изписано «Пинг», войник.

— ’сички главни и второстепенни богове! К’ви са пък тия хора? — заинтересува се Готфрид. — И те ша ни съпровождат?

— Да, така е.

— Че защо пък?

— За да ни закрилят.

— Не го вярвам.

— Че за какво иначе?