Без дом
- Автор: Мало Гектор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Без дом». Краткое содержание книги:
— Ще работим — каза Матиа, — кафенетата са претъпкани. Като се разделим, ще свирим във всички кафенета и довечера ще имаме много пари.
Вкарахме кравата в обора на странноприемницата, където я вързахме здраво, после тръгнахме да свирим на различни страни и вечерта, когато си пресметнахме парите, видях, че Матиа е спечелил четири франка и петдесет сантима, а аз — три франка.
Със седем франка и петдесет сантима бяхме богати. Но радостта, че сме спечелили седем франка и петдесет сантима беше много малка в сравнение с радостта, която изпитвахме, че сме похарчили двеста и четиринадесет.
Склонихме прислужницата от кухнята да издои кравата и вечеряхме мляко. Никога не бяхме пили толкова вкусно мляко. Матиа заяви, че било сладко и че миришело на портокалов цвят като млякото, което пил в болницата, но било много по-хубаво. И в своя възторг отидохме и целунахме нашата крава по черната й муцуна. Навярно тя се трогна от тая милувка, защото ни близна по лицето с грапавия си език.
— Знае да целува — извика възхитен Матиа.
За да разберете щастието, което изпитвахме, когато целуваме кравата си и когато тя ни целуваше, трябва да си припомните, че и аз, и Матиа не бяхме глезени с целувки. Ние нямахме участта на галените деца, на които дотягат майчините милувки, и на двамата много ни се искаше някой да ни помилва.
На другата сутрин станахме призори и веднага тръгнахме за Шаванон. Понеже бях благодарен на Матиа за помощта, която ми беше оказал, защото без него никога не бих събрал голямата сума двеста и четиринадесет франка, поисках да му доставя удоволствието да води кравата ни — той я теглеше щастлив за повода, а аз вървях зад нея. Чак когато излязохме от града, застанах до него, за да си говорим, както обикновено, и най-много, за да гледам отпред кравата. Никога не бях виждал толкова хубава крава. И наистина тя изглеждаше много добре, както вървеше бавно, люшкаше се и се перчеше като животно, което съзнава стойността си.
Сега вече нямаше нужда да гледам всеки миг в картата, както правех, след като напуснахме Париж. Знаех къде отивам и макар че бяха минали няколко години, откакто минах оттук с Виталис, пътят не се беше никак променил.
За да не изморим кравата, а и за да не стигнем много късно в Шаванон, имах намерение да преспим в селото, където прекарах първата нощ от пътуването с Виталис, в папратената постеля — там добрият Капи, като видя, че съм тъжен, се излегна до мене и сложи лапата си в моята ръка, за да ми каже, че ще ма бъде приятел. Оттам щяхме да тръгнем на другата сутрин, за да стигнем рано при мама Барберен.
Но съдбата, благоприятна досега, се обърна срещу нас и промени намеренията ни.
Решили бяхме да разделим пътя на две и да спрем да закусим, а най-важното, да нахраним кравата, която щеше да се напасе с трева в рововете край пътя.
Към десет часа открих място със зелена и буйна трева — свалихме раниците и вкарахме кравата в рова, Отначало исках да я държа за повода, но тя изглеждаше толкова спокойна и най-важното, така усърдно си пасеше, че увих веднага повода около рогата й и седнах край нея, за да си изям хляба.
Разбира се, ние се нахранихме много преди нея. Тогава, след като й се любувахме дълго време и не знаехме вече какво да правим, аз и Матиа започнахме да играем на топчета, защото не бива да смятате, че бяхме две важни и сериозни човечета, които мислят само как да спечелят пари. Ако водехме живот, напълно различен от живота на нашите връстници, ние бяхме запазили желанията и наклонностите на своята възраст, с други думи, обичахме детските игри и не минаваше ден, без да поиграем на топчета, на топка и на „прескочи кобила“. Изведнъж, много често без повод, Матиа ми казваше:
— Ще поиграем ли?
И веднага сваляхме раниците, инструментите и започвахме да играем на пътя. Ако нямах часовник да видя колко е часът, много пъти бихме играли до мръкнало. Но той ми напомняше, че съм директор на трупа, че трябва да работим, да печелим пари, за да се изхранваме, и мятах арфата на наболялото си рамо.
Напред!
Свършихме играта, преди кравата да престане да пасе, и когато ни видя, че се приближаваме към нея, тя започна да хрупа усилено тревата, сякаш искаше да ни каже, че е още гладна.
— Да почакаме малко — предложи Матиа.
— Не знаеш ли, че кравата яде по цял ден?
— Още мъничко.
Докато чакахме, взехме раниците и инструментите си.
— Да й посвиря ли малко на корнет? — попита Матиа, който мъчно се свърташе на едно място. — В цирк Гасо имаше една крава, която много обичаше да й свирят.