С огън и меч

Двадесет и четвърта глава

Пан Скшетуски долетя пръв, преди хоронгвите, в замъка, за да пита за княгиня Елена и Заглоба, но то се знае — не ги намери тук. Нито ги бяха виждали, нито бяха чували за тях, при все че бяха пристигнали вече вести за нападението в Розлоги и за унищожаването на василовския гарнизон. Тогава рицарят се затвори в своята квартира в казармата заедно с измамената си надежда — и скръбта, страхът и грижите отново го връхлетяха. Но той се бранеше от тях, както раненият войник се брани на бойното поле от гарвани и врани, които се трупат над него, за да пият топлата му кръв и да ръфат прясното му месо. Крепеше го мисълта, че Заглоба, такъв майстор в хитрините, ще успее да се промъкне и да се скрие в Чернигов, след като узнае за поражението на хетманите. Той също така си припомни навреме за оня просяк, когото бе срещнал на отиване в Розлоги и който сам бе разказал, че някакъв дявол заграбил неговите и на слугата му дрехи, та трябвало да седи три дни гол в кагамлишките тръстики от страх да се покаже пред света. Внезапно на Скшетуски му хрумна, че Заглоба трябва да е обрал просяка, за да се сдобие с облекло за себе си и за Елена. „Не може да бъде другояче!“ — повтаряше си поручикът и при тая мисъл му ставаше много леко, защото такова преобличане твърде много улесняваше бягството. Той се надяваше също така, че Бог, който бди над невинността, няма да изостави Елена, и в желанието си да спечели още повече благоволението му за нея, реши да се очисти от греховете си. Тогава излезе от казармата и потърси свещеник Муховецки, а когато го намери да утешава някаква млада жена, помоли го да бъде изповядан. Свещеникът го поведе към храма и седна веднага в изповедалнята. След като го изслуша, се залови да го поучава, да съживява и укрепва вярата му, да го утешава и кори. А го кореше, като му казвате, че християнинът не може да се съмнява в силата на Бога, гражданинът не може да плаче над своето нещастие повече, отколкото над нещастието на отечеството, понеже да лееш повече сълзи за себе си, отколкото за обществото, е своего рода егоизъм — както и да скърбиш повече за своята любима, отколкото за всеобщото нещастие. След това той описа тия нещастия, падението и поруганието на отечеството с такива възвишени и трогателни думи, че изведнъж разпали пламенна любов към родината в сърцето на рицаря, от която собствените му нещастия се смалиха до такава степен, че станаха почти незабележими. Очисти го също от ожесточеността и ненавистта, която съзря у него против казаците. „Ще ги преследваш — казваше свещеникът — като неприятели на вярата, на отечеството, като съюзници на неверниците, но ще им простиш като хора, които са причинили зло лично на тебе, от сърце ще им простиш и няма да си отмъщаваш. А когато направиш това, аз вече виждам, че Бог ще те зарадва, ще ти върне твоята любов и ще ти изпрати успокоение…“