С огън и меч
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: С огън и меч #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «С огън и меч». Краткое содержание книги:
— Ваша милост панове, а ние през Розлоги — за Лубни!
Полковниците изскочиха от дома на старостата и забързаха към своите хоронгви. Слугите им се затекоха за конете, на княза също докараха тъмнокафявия кон, който той обикновено яздеше при походите. След малко хоронгвите тръгнаха и се разтегнаха като дълга, пъстра и лъскава змия по филиповския път.
При портите кървава гледка порази войнишките очи. Върху тръните на плета се виждаха пет отрязани казашки глави, които гледаха преминаващата войска с мъртвото бяло на отворените си очи, а малко по-настрани, вече отвън портите, на зелената височинка още мърдаше и потръпваше набитият на кол атаман Сухарука. Острието беше промушило вече половината тяло, но още дълги часове на предсмъртни мъки очакваха нещастния атаман, защото и до вечерта можеше да трепери така, докато го успокои смъртта. А сега не само беше жив, но и страшно въртеше очи подир хоронгвите, които минаваха покрай него, очи, които говореха: „Дано ви Бог накаже и вас, и децата ви, и внуците ви до десета рода за кръвта, за раните, за мъките! Дано се затриете и вие, и вашето племе! Дано всички беди се струпат върху вас! Дано все да берете душа и нито да можете да умрете, нито да живеете!“ И при все че беше прост казак, при все че умираше не в пурпур или в сърма, а в синьо жупанче, не в замък, а под голо небе, на кол, тая негова мъка, тая смърт, която витаеше над главата му, го беше осенила с такава внушителност, такава сила беше вложила в погледа му, такова море от омраза в очите му, че всички добре разбраха какво искаше да каже — и хоронгвите преминаваха в мълчание край него, а той стоеше високо над тях в златните блясъци на обедния час и светеше върху прясно издялания кол като факла.
Князът мина, без да хвърли поглед, свещеник Муховецки го благослови с кръстен знак и вече отминаваха всички, когато някакъв слуга от хусарската хоронгва, без да пита никого за разрешение, насочи коня си към височинката и като допря пистолета си до ухото на жертвата, с един изстрел свърши мъките й. Всички затрепераха от тая толкова дръзка и противна на военната дисциплина постъпка. Като познаваха строгостта на княза, те вече смятаха слугата за загубен, но князът не каза нищо: дали се преструваше, че не чува, или беше толкова потънал в мислите си, но той продължаваше да се движи спокойно и едва вечерта заповяда да повикат слугата.
Момчето се изправи едва живо пред лицето на господаря и мислеше, че земята вече се разтваря под краката му. А князът го попита:
— Как се наричаш?
— Желенски.
— Ти ли застреля казака?
— Аз — измънка бледо като платно момчето.
— Защо направи това?
— Защото не можех да гледам мъките му.
Вместо да се разсърди, князът рече:
— Ой, ще се нагледаш ти на техните дела и тогава милосърдието ти като ангел ще отлети от тебе. Но понеже от милосърдие рискува живота си, ковчежникът в Лубни ще ти даде десет жълтици и те вземам на служба при мен.
Всички се чудеха, че тая работа свърши така, но веднага бе съобщено, че е пристигнал разезд от близката Золотоноша, и вниманието се насочи другаде.
Двадесет и трета глава
Късно вечерта по месечина войската стигна Розлоги. Там намериха пан Скшетуски, седнал на своята Голгота. Както знаем, от болка и мъка рицарят съвсем се беше побъркал и едва когато свещеник Муховецки успя да го свести, офицерите го взеха при себе си и почнаха да го приветстват и утешават, особено пан Лонгинус Подбипента, който вече от три месеца служеше в хоронгвата на Скшетуски. Той беше готов да му прави компания при въздишките и плача и веднага даде нов обет за негово добро, че до смъртта си ще пости всеки вторник, ако Бог по някакъв начин изпрати утеха на поручика. В това време въведоха пан Скшетуски при княза, който бе отседнал в една селска къща. Когато видя любимеца си, князът не каза нито дума, само отвори прегръдки и чакаше. Пан Ян веднага се хвърли със силен плач в тия прегръдки, а князът го притисна до гърдите си и го целуна по главата — и офицерите, които бяха там, видяха сълзи в достойните му очи.
Едва след малко князът заговори:
— Приветствам те като син, защото мислех, че няма да те видя повече. Понеси мъжествено своето бреме и помни, че ще имаш хиляди другари в нещастието, които ще загубят жена, деца, родители, роднини и приятели. И както капката се губи в океана, така и твоята болка ще потъне в морето на всеобщото страдание. Понеже за милото ни отечество дойдоха толкова страшни времена, който е мъж и носи меч на пояса си, той няма да се отдаде на плач за своята загуба, а ще побърза да спасява тая обща майка и или ще получи успокоение в съвестта си, или ще падне със славна смърт и тогава ще придобие небесна корона, а с нея вечно блаженство.