Донърджак
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Донърджак». Краткое содержание книги:
— А майка ти?
— Тя знае. И го разбира! Тя е адски богата — от семейното ни наследство и от някакви обезщетения заради инцидент, който се е случил преди да се родя. Известно и е колко е трудно да накараш хората да те приемат сериозно.
— Ти много приличаш на нея. Това не те ли разкрива?
— Рядко идвам тук. Когато излизаме заедно, аз съм Алис. Линк е само професионалният ми образ.
Двамата побъбриха още известно време, после влезе санитарят Том и каза:
— Пациентът трябва да почива. Джей, ти можеш да останеш в клиниката или да си тръгнеш, както решиш.
— Ще се обадя да ме вземат.
Джей и Алис се спогледаха, внезапно отново шестнайсетгодишни и неловки.
— Още веднъж благодаря.
— Няма за какво. Чао.
Джей излезе и повика Милбърн. Забелязал, че е замислен, по пътя андроидът не му досажда с празни приказки.
6.
Джей д’Арси Донърджак чу воя на банши.
Преди няколко дни се беше върнал от Верите в шотландския си замък и всички онези, които тревожно (макар и скришом) го наблюдаваха, бяха решили, че преживяването не го е променило по никакъв отрицателен начин.
Доктор Хазърд се бе погрижила за раните му толкова умело, че когато конците и превръзката се абсорбираха, не бяха останали никакви белези. (Нещо, което самият Джей приемаше със смесени чувства.) Той разказа за приключенията си със съответната комбинация от страхопочитание и самохвалство, изброи чудесата, които е видял, и се върна към образованието и виртпроучванията си.
И все пак понякога, когато обикаляше заедно с Мизар или се занимаваше с акробатика с Алиот (след разкриването на тяхното двуличие от всичките му детски приятели единствено Фекда не го посещаваше често), тъмните му очи придобиваха странен вид: замислени, изпълнени с копнеж. В такива случаи човек би могъл да се зачуди дали приключението не го е променило по-дълбоко, отколкото признаваше — дори пред самия себе си.
И именно по време на едно от тези си настроения Джей д’Арси Донърджак чу воя на банши.
Седеше в стаята си и преговаряше латинските съюзи за урока с Дак, когато чу отекващия вой. Първо по-тихо, като едва сдържано ридание, после мъчително тъжен остър писък, изпълнен с отчаяние, безнадеждност и загуба, недостъпна за човешкия ум. Усети, че космите на ръцете му настръхват.
— Какво беше това? — попита той Дуби, който седеше върху високата облегалка на един от столовете, стиснал в дългите си пръсти списък с изпитни въпроси.
— Не зная. Може би вятърът?
— Никога не съм чувал вятъра да вие така — а живея тук, откакто съм се родил.
— И аз никога не съм чувал такова нещо, освен навярно в накъсан вид край Дълбоките поля. Къде отиваш?
— Да видя какво е.
— Но може да е опасно. Прати някой от роботите.
— Не. Искам да разбера.
— Джей…
— Ако искаш, остани тук.
— Само за да се тревожа още повече ли? — Маймуната примирено скочи на пода и тръгна до него, като се подпираше на кокалчетата на пръстите си. — Идвам с теб. Само не забравяй, приятел, ти си моят паспорт. Ако пострадаш, оставам чужденец в чужда земя.
— Роботите ще се погрижат за теб. Дак те харесва. Хайде. Стига си се влачил. Може да престане.
Воят отново прозвуча. Този път по-дълго, по-протяжно. Когато излязоха в коридора, им се стори, че идва от горните етажи на замъка. Джей решително се запъти натам. Дуби се покатери по гърба му и се настани на едното му рамо.
— Станал си по-висок.
— Случва се.
— Предполагам, че ще станеш висок колкото баща си, може би даже повече. Докога продължават да растат хората?
— Не зная. Тихо сега. Не ме разсейвай. Опитвам се да определя посоката на звука.
— Зная — прошепна маймуната и Джей се усмихна.
Той вървеше по коридорите с високо вдигната глава, за да долавя и най-слабото ехо на воя. Беше се научил на това от Мизар, който макар че не си спомняше произхода си, продължаваше да изпълнява функциите на програмата си. Джей почти несъзнателно претегляше и отхвърляше възможностите, като оставяше краката си да го водят през дългата галерия. Накрая излезе при зъберите.
Денят бе чудесен и вятърът бързо разпръскваше мъглата. По вълните подскачаха белите силуети на рибарски лодки (по някаква ирония разкошът на Вирту беше разширил пазара на риба във Верите, вместо да го унищожи). И все пак, въпреки слънцето и сравнително топлото време, сред зъберите витаеше нещо ледено, нещо мрачно и скръбно. Когато Джей излезе навън, то започна да вие.