Донърджак
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Донърджак». Краткое содержание книги:
— Какво?
— Имаш ли чувството, че трябваше да се влюбим?
Тя се изчерви.
— Ами, да.
— Но и това не стана.
— Сигурно така е по-добре. Нямаше да ми е приятно да подозирам, че любовта ми ме е превърнала в пионка в нечия игра. — Алис се наведе и го целуна по бузата. — Така или иначе, кой знае какво ще се случи? Все още сме само хлапета.
Джей се изчерви. Призрачният кръстоносец се засмя.
Боговете седяха неподвижно на каменните си тронове на върха на планината Меру в центъра На вселената и съзерцаваха ширналата се наоколо им Вирту. В миналото те бяха пожертвали до голяма степен подвижността си за всезнание. Сега отделяха точно толкова подвижност, колкото да пазят гърбовете си.
Скорост, който някога бе Бен Куинан, им беше донесъл послание. Написано с кървавочервено върху кокаленобял пергамент, то бе кратко и делово: „Меру вече не е недостъпна за мен. Не го забравяйте.“
Нямаше нужда да четат подписа — пищна заврънкулка, напомняща череп — за да разберат кой го праща.
— Арогантно — каза Моребог.
— Отвратително — съгласи се Небебог.
— Но колкото и да е тъжно, е истина — въздъхна Земея. — Беше чудесна игра, докато продължаваше. Ще си дам дълга почивка преди пак да започна.
Тя замълча, затвори очи и тихо си затананика.
Моребог сниши глас:
— Вярваш ли й, Небебог?
Другият се намръщи и небесният свод помръкна.
— На нея?
Високо на върха на Меру двама богове мислеха за трети.
Живееше в Дълбоките поля, господарка на всичко, макар че каквото и да направеше, се разпадаше на части. Абсолютната тишина на Дълбоките поля бе нарушавана само от Симфония №2, Опус 43 на Сибелиус, носеща се от устройството, окачено на брулено от вятъра логическо дърво, на което се облягаше тя, както и от сумтенето на Трантоу, който трупаше отпадъци на огромна камара.
— Добре изглежда, господарке — извика донтът. — Ще ни трябват малко ексцентрични атрактори, за да залепим частите.
— Можем да ги осигурим, Трантоу.
— Какво ще е това, господарке? — увила се около тънката й бяла китка, попита Фекда. — Кога ще бъде готово?
— Ами нищо, защото каквото и да направя, не може да остане цяло.
Но докато говореше, тя разглеждаше едно смарагдовозелено семе с големината и формата на костилка от праскова. В гънките на повърхността му сияеше златиста енергия.
— Няма да е абсолютно нищо, Фекда.
И Смъртта се засмя и отиде при Трантоу.
Хаосът, Хаосът…
(о, мой мили младежо, мило момиче, ангел на отчаянието, любовници, приятели и други играчки)…
Хаосът, Хаосът
е доволен.