Бонбонени обувки

Слава Богу, че я има Розет, казах си наум. Винаги е щастлива, винаги е усмихната. Не като всички останали тук. Когато порасна, ще живея с Розет – можем да се заселим в лодка на реката като Рижия и да ядем наденици направо от консервата, и да палим огньове на брега, и може би дори Жан-Лу ще живее наблизо...

Включих фурната и взех тава за печене. Сладките на Розет бяха малко нескопосни, но това нямаше да си личи, като ги опечем.

– Ще ги опечем от двете страни като бисквити – казах ѝ из. – После можем да ги окачим на елхата.

Розет се смееше и гукаше на сладките през стъклената врата на фурната – правеше им знаци да се опекат по-бързо. Това ме разсмя и за миг всичко като че ли се оправи, все едно буреносният облак бе отминал. А после мама заговори и облакът се върна.

– Намерих нещо твое – каза тя, като продължаваше да меси пастата за трюфели.

Зачудих се какво ли е намерила и къде. В стаята ми или може би в джобовете ми. Понякога си мисля, че ме шпионира. Винаги познавам, когато е ровила из нещата ми – книги, оставени не на мястото им, преместени вестници, прибрани играчки. Не знам какво търси, но засега не е открила тайното ми скривалище. То е една кутия за обувки, скрита в дъното на гардероба – вътре са дневникът ми, няколко снимки и други неща, които не искам никой да вижда.

– Това е твое, нали? – тя бръкна в кухненското чекмедже и извади куклата на Рижия, която носех в джинсите си. –Ти ли я направи?

Кимнах.

– Защо?

Замълчах си. Какво да ѝ кажа? Не можех да ѝ обясня дори да исках. За да може всичко да се върне на мястото си и Рижия да се върне, и не само той...

– Говорила си с него, нали? – попита мама.

Не отговорих. Тя вече знаеше.

– Защо не ми каза, Анук?

– А ти защо не ми каза, че той е бащата на Розет?

Мама се вцепени.

– Кой ти каза това?

– Никой – отговорих аз.

– Зози ли беше?

Поклатих глава.

– Кой тогава?

– Сама се досетих.

Тя остави лъжицата до купата и много бавно се отпусна върху един кухненски стол. Седя мълчаливо толкова дълго, че усетих мирис на загорели сладки. Розет продължаваше да си играе с формите за тесто – нареждаше ги една върху друга. Те са пластмасови, шест на брой, в най-различни цветове: лилава котка, жълта звезда, червено сърце, синя луна, оранжева маймуна и зелен диамант. Като малка обичах да си играя с тях – правех шоколадови бисквити и джинджифилови сладки и ги украсявах с жълта и бяла захарна глазура от шприц.

– Мамо! – извиках ѝ аз. – Добре ли си?

Отначало тя не каза нищо, само ме гледаше с очи, тъмни като бездънна яма.

– Каза ли му? – попита накрая.

Не отговорих. Нямаше нужда. Тя го виждаше в цветовете ми, тъй както аз го виждах в нейните. Исках да ѝ кажа, че всичко е наред, че няма нужда да ме лъже, че вече знам толкова неща, че мога да ѝ помогна...

– Е, сега поне знаем защо си е отишъл.

– Мислиш ли, че си е отишъл?