Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
И накрая, точно преди затваряне, странната жена, която дойде вчера, се отби отново, пак купи кутия трюфели и остави подарък за Розет. Това най-много ме изненада – тя не ни е редовен клиент и дори Зози не знае името ѝ, но когато го разопаковахме, изненадата ни още повече нарасна. Вътре имаше кутия с кукла бебе, не голяма, но явно старинна, с меко тяло и порцеланово лице, с боне, поръбено с кожички. Розет много я хареса, разбира се, но не бих могла да приема такъв щедър подарък от непозната, затова прибрах куклата в кутията с намерението да я върна на жената, когато – и ако – дойде пак.
– Не се безпокой – каза ми Зози. – Сигурно е била на децата ѝ. Виж мадам Люзерон как донесе кукленските си мебели.
– Те са ни дадени назаем – изтъкнах аз.
– Стига, Ян – възрази Зози. – Не бъди толкова подозрителна към всичко. Дай на хората възможност...
Розет посочи с пръстче кутията.
Бебето, обясни със знаци тя.
– Добре. Но само тази вечер.
Розет тихо изгука.
Зози се усмихна.
– Видя ли? Не е чак толкова трудно.
Но въпреки това не мога да се успокоя. Рядко получаваме нещо безплатно – няма подарък или добрина, за които в края на краищата да не се наложи да плащаме. Животът ме е научил поне на това. Затова сега съм по-предпазлива. Затова съм сложила звънчетата на вратата – за да ме предупреждават за Достопочтените, тези вестоносци на дълговете...
Днес Анук се прибра от училище както обикновено: единственият белег за присъствието ѝ бяха бързите стъпки по дървените стълби, докато се качваше в стаята си. Помъчих се да си спомня кога за последен път ме е поздравила като едно време – да дойде при мен в кухнята с прегръдка и целувка и да ме залее с водопад от приказки. Казвам си, че съм прекалено чувствителна. Но имаше време, когато тя не би пропуснала да ме целуне, както не би пренебрегнала и Чехълчо...
Да, точно сега бих се зарадвала дори на това. Да зърна Чехълчо, да дочуя небрежно подхвърлена дума. Някакъв знак, че лятното дете, което познавах, не е изчезнало съвсем. Но вече няколко дни не съм виждала Чехълчо, а тя почти не ми говори – нито за Жан-Лу Рембо, нито за приятелите си от училище, нито за Рижия и Тиери, нито дори за празненството, макар че знам колко се труди за него – изряза покани от картон, като украси всяка с клонка имел и рисунка на маймуна, състави меню, измисли игри.
А сега я гледам на масата и се учудвам колко пораснала изглежда, колко внезапно и обезпокоително красива е с тъмната си коса, буреносните си очи и обещанието за скули на оживеното си лице.
Наблюдавам я как говори с Розет и виждам как изящно и старателно навежда глава над тортата за рожден ден с жълта глазура, и колко странно трогателни са малките длани на Розет в нейните по-големи.
– Духни свещичките, Розет – казва тя. – Не, не плюй. Духай. Ето така.
Наблюдавам я със Зози...
И – о, Анук! – толкова бърз, толкова внезапен е преходът от светлина към сянка, от центъра на нечий свят към периферията, към превръщането в подробност, в неясен силует в тъмното, към който рядко поглеждат, който едва забелязват...
Отново в кухнята, по-късно същата вечер, слагам дрехите ѝ за училище в пералнята. Притискам ги за миг към лицето си, сякаш търся в тях някаква част от нея, която аз съм изгубила. Те миришат на света навън и на тамяна, който Зози пали в стаята си, и на потта на Анук, ухаеща на малцови бисквити. Чувствам се като жена, която претърсва дрехите на любимия си в търсене на доказателства за изневяра...
И в джоба на джинсите ѝ намирам нещо, което е забравила да извади. Кукла от дървена щипка за пране, същата като онези, които Анук направи за витрината. Но когато се вглеждам по-внимателно, започвам да се досещам кой може да е това – виждам чертите на лицето, нарисувани с флумастер, и трите рижи косъма, вързани около кръста, и щом присвия очи, виждам и сиянието, едва доловимо и толкова близко, толкова познато, че бих могла и да не го забележа...
Отново отивам до витрината с коледната къща, където сцената за утре е вече подредена. Този път е отворена вратата към трапезарията и там всички са се събрали около масата, а шоколадовата торта е готова за разрязване. На масата има миниатюрни свещички, миниатюрни чинийки и чашки и сега, когато се вглеждам по-внимателно, разпознавам почти всички – дебелия Нико, Зози, малката Алис с големите ботуши, мадам Пино с нейното разпятие, мадам Люзерон с траурното си палто, Розет, себе си, дори Лоран... и Тиери, който не е поканен и стои под заснежените дървета.