Ангелският дял
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: „Кралете на бърбъна“ #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Арт Етърнал Дистрибушън“
- ISBN: 978-619-191-398-5
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Ангелският дял». Краткое содержание книги:
Никой не е заподозрян - дори и най-големият син на Брадфорд, Едуард. Проблемите между него и баща му обаче го навеждат на мисълта, че съвсем скоро обвиненията могат да бъдат хвърлени върху него. Когато разследването на смъртта се задълбочава, Едуард започва все повече да се увлича в пиенето, както и в дъщерята на учителя по отглеждане на коне. Междувременно, финансовото бъдеще на семейството е в ръцете на бизнес съперник - жена, която иска Едуард само за себе си. Всичко обаче си има последствия и всички имат своите тайни. И точно преди залеза на фамилията се появява някой, стоял дълги години в сянка. Максуел се прибира у дома, но дали ще бъде спасител или ще се окаже най-големият от всички грешници?
Сега тя бе от семейството.
Лизи протегна ръка, за да стисне ръката на Грета.
— Само така ще се съглася.
Когато Грета хвана ръката й, големият диамант проблесна и Лизи поклати глава. Колежката й може би беше единствената градинарка, почти толкова богата, колкото и хората, за които „работеше“. Тя не можеше да живее, без да прави нищо.
Освен това бе истински извор на здравомислие за Лизи.
— Не знам колко ще продължи — каза тя, докато си стискаха ръце. — Може да отнеме…
— Къде е икономът ви?
Лизи вдигна глава, когато чу познатия женски глас.
И бързо изрече няколко ругатни наум. Бившата съпруга на Лейн стоеше до вратата и се оглеждаше, сякаш беше собственичка на къщата. Е, почти бивша съпруга.
Шантал Болдуин все още бе същата блондинка, както в деня, когато Лейн я изгони, което означаваше, че е гримирана и облечена с вкус, така че да подчертае най-доброто от себе си. Бе запазила деликатния си тен, както и късите, съвършено поддържани нокти и бе облечена в стил „Млада, богата, с високо социално положение“.
Днешните нюанси например бяха прасковено и розово, леки като нежен ветрец, и дрехите й стояха така, сякаш са били правени специално за нея. Затова прилягаха плътно към долната част на корема й.
— Мога ли да ви помогна? — каза с равен тон Лизи.
В същото време сложи ръка върху рамото на Грета и го притисна надолу. Жената вече се надигаше от стола, но бе трудно да се каже дали иска да остави Лизи и Шантал насаме, или да удари гостенката с юмрук, просто заради принципа.
— Къде е Лейн? — сопна се Шантал. — Обаждах му се два пъти. Адвокатката ми също няколко пъти е искала аз да получа достъп до личните си неща, но той е отказал да отговори. Така че сега съм тук, за да си ги взема.
Лизи погледна Грета, за да й подскаже да остане на мястото си, и тръгна към Шантал.
— С радост ще ви придружа до горе, но не мога да ви оставя сама в къщата.
— Значи сега си и охрана? Колко си заета. Между другото, чух, че никой не е дошъл на помена на мистър Болдуин. Срамота.
Лизи вървеше близо до жената, което не й оставяше друга възможност, освен да продължи напред.
— Имате ли носачи? Кашони? Камион?
Шантал спря по средата на коридора за персонала.
— За какво говориш?
— Казахте, че идвате за нещата си. Как възнамерявате да ги вземете?
Ммм, да. Все едно гледаше първокласничка, която се опитва да реши задача по физика за студенти.
— Мистър Харис ще се оправи с това — достигна до отговора на уравнението Шантал след доста дълъг размисъл.
— Мистър Харис не е тук. Така че какъв е планът ви?
Когато срещна погледа на жената, празен като екран на калкулатор без батерии, Лизи се изкушаваше да я остави да се наслаждава на мозъчните крампи през следващите дванайсет часа. Но имаше твърде много работа за вършене и всъщност присъствието на Шантал в къщата не бе приятно.
— С каква кола дойдохте? — попита Лизи.
— С лимузина.
Сякаш можеше да бъде нещо друго.
— Грета — извика Лизи. — Би ли могла да донесеш няколко…
Германката излезе от кабинета и тръгна към килера.
— … от големите пластмасови кутии. Ja. Веднага.
Явно бе чула разговора и едва се сдържаше да не излезе и да разреши проблема.
— Хайде да вървим — каза Лизи. — Ще ви придружа до горе. Ще се справим някак.
Вече бе освободила къщата от една личност с вирнат нос, когато помогна на мистър Харис да се изнесе. Ако продължаваше така, това щеше да стане едно от основните й професионални умения.
— Рандолф — Лейн тръгна към колата и към полубрат си. — Как си?
— Всъщност съм Деймиън — момчето подръпна разкопчаното си яке, като се вземеше предвид, че е много слаб и ципът на якето не беше затворен, дрехата всъщност не беше тясна. — И не следях колата ти. Не те следях — просто минавам оттук на път за училище.
— В кое училище си? — попита Лейн, макар че разпозна бялата риза, панталоните в цвят каки и вратовръзката в синьо и зелено.
— „Шарлмонт Каунти“.
По дяволите, помисли Лейн. Беше почти на възрастта на Амелия. Можеше да бъдат в едно и също училище, ако нещата се бяха развили по друг начин.
Още една точка в списъка с неща, за които да се погрижи.
Страхотно.
Лейн се смръщи.
— Не заобикаляш ли много, като минаваш оттук?
Момчето погледна встрани. После отново погледна Лейн.
— Минавам по дългия път, защото исках… искам да видя как изглежда. Разбираш, къщата… където живее. Където е живял.