Ангелският дял
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: „Кралете на бърбъна“ #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Арт Етърнал Дистрибушън“
- ISBN: 978-619-191-398-5
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Ангелският дял». Краткое содержание книги:
Никой не е заподозрян - дори и най-големият син на Брадфорд, Едуард. Проблемите между него и баща му обаче го навеждат на мисълта, че съвсем скоро обвиненията могат да бъдат хвърлени върху него. Когато разследването на смъртта се задълбочава, Едуард започва все повече да се увлича в пиенето, както и в дъщерята на учителя по отглеждане на коне. Междувременно, финансовото бъдеще на семейството е в ръцете на бизнес съперник - жена, която иска Едуард само за себе си. Всичко обаче си има последствия и всички имат своите тайни. И точно преди залеза на фамилията се появява някой, стоял дълги години в сянка. Максуел се прибира у дома, но дали ще бъде спасител или ще се окаже най-големият от всички грешници?
Лизи щеше да работи с Грета, за да прегледат списъка на персонала тази сутрин и той се надяваше, че двете ще успеят да оправят всичко и веднага ще махнат имената на хората от списъка за заплатите. Колкото по-скоро успееха да намалят персонала, толкова по-малко разходи щяха да покриват.
— Разбира се, мистър Болдуин — тя започна да печата на клавиатурата си. — Ще ми трябва личен документ и да ми кажете откъде ще постъпят фондовете?
От нищото. В главата му прозвуча гласът на Джеф: Инвестирам в малката ви компания за алкохол.
По дяволите, щом приятелят му можеше да напише чек, значи и той можеше. Имаше и други фондове, от които би могъл да тегли, но първо трябваше да направи някои продажби. Основното бе да запази покрива на Ийстърли над главата на майка си, да е сигурен, че малкото останали служители ще получават заплатите си редовно и да има пари за храна, електричество и течаща вода. О, и плащанията по ипотеката на Сътън Смайт да бъдат покрити. Какво друго? Всичко останало не бе съществено, докато това не се оправи.
Той подаде шофьорската си книжка и банковата си сметка в „Дж. П. Морган“, а управителката се усмихна.
— Много добре, мистър Болдуин. Ще се погрижа веднага.
Двайсет минути по-късно Лейн си тръгна от банката. Подписа всички необходими документи, направи прехвърлянето и се обади на Лизи да я осведоми. Автоматичното изплащане на заплатите от новата сметка щеше да стане след известно време и Лизи щеше да се обади на управителката на банката, за да й каже кои от хората остават и кои ще бъдат освободени…
Лейн спря насред паркинга. Точно до колата му с планинско колело до себе си и прекалено зрял за възрастта си израз на лицето… стоеше синът на Розалинда Фрийланд.
Лизи приключи разговора с Лейн и седна на първия стол, който се изпречи пред очите й. Чак когато сложи ръце върху тапицираните облегалки и се отпусна назад, осъзна, че това е креслото, в което Розалинда Фрийланд, счетоводителката на имението, бе намерена мъртва.
Тя веднага скочи на крака, изтупа панталоните си, макар че допълнителният подвижен калъф на креслото бе махнат и възглавниците бяха почистени.
— И така, какво мислиш? — попита тя Грета.
Германката вдигна поглед от лаптопа върху старото бюро на Розалинда. Както и останалата част от кабинета, бюрото бе почти празно. Имаше само лампа, моливник, пълен с обикновени сини химикали, и поставка за входяща поща.
След смъртта й не намериха лични вещи, които да изнесат от кабинета. И не защото жената ги бе махнала оттам преди трагедията.
— Водила е много добре сметките, ja — бледосините очи зад яркорозовите, кръгли като балони, очила за четене бяха живи и съсредоточени. — Ела, виж. Ето, всичко е тук.
Лизи заобиколи бюрото и надникна над рамото на колежката си. На екрана на лаптопа имаше таблица с имена, информация за договорите, почасово заплащане и допълнителни плащания. Придвижвайки се наляво в таблицата, Грета можеше да види всичко, платено на всеки един за пет години назад, месец по месец.
— Много добре. Това е много добре — Грета махна очилата си и се облегна назад. — Аз казвам имена, ти казваш какво правим с тях.
— Колко души има?
Грета протегна ръка към мишката и слезе надолу по екрана. Още по-надолу. Още по-надолу.
И още по-надолу.
— Седемдесет и трима. Не. Седемдесет и четирима.
Лизи взе бял бележник с надпис „Ийстърли“, отпечатан в горната част на корицата, и една химикалка.
— Аз ще записвам имената. Господи, нямах представа колко хора работят тук. Искам да кажа, знаех, че са около седемдесет, но това са… толкова много пари.
Грета вдигна ръка.
— Аз ще престана да получавам заплата. Запиши ме най-отгоре на списъка.
— Грета, слушай…
— Не, Джак и аз имаме всичко, няма нужда аз да работя. Децата ми са самостоятелни. Вземах заплатата, защото я заслужавах и все още я заслужавам. Но точно сега? — Грета посочи екрана. — Те имат повече нужда от пари. Но аз пак ще работя. Какво друго да правя?
Лизи пое дълбоко дъх. След като бе изплатила фермата си, тя също бе решила да спре за малко да взема заплата, но това бе нещо друго.