Съвестта е моят адвокат
- Автор: Туроу Скотт
- Серия: Окръг Киндъл #7
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 9789549395648
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Съвестта е моят адвокат». Краткое содержание книги:
По действителен случай!
За съдия Джордж Мейсън истината е цел и смисъл на живота му, а работата му като апелативен съдия – свещенодействие. Правото е традиция в семейството му, а упорството и старанието на Мейсън с годините му изграждат безупречна репутация. Отдавна засенчил десетки свои колеги на съдебното поприще, съдия Джордж Мейсън е самоуверен, спокоен и достолепен. Душевният му мир се сгромолясва за по-малко от седмица. Делото „Уорновиц“ засяга престъпление, което от години няма давност, но изненадващо адвокатите го връщат в съда за разглеждане. Случаят е спорен, крайното решение зависи от непоклатимия съдия Мейсън, а той… не предприема нищо. Колебае се, притеснява се, сякаш се е превърнал в друг човек. Какво притеснява така настойчиво Мейсън? Наскоро поставената диагноза на съпругата му? Заплашителните писма, които получава? Или подобен случай от неговата младост? Властта, съсредоточена в ръцете му, се оказва недостатъчна, за да намери прошката, която търси години наред.
Присъдата на критиката за Скот Търоу е „баща на съдебния трилър“ – без конкуренти, без право на обжалване. Още с първия си роман – „Невинен до доказване на противното“, Търоу преобразява жанра, а опитът, почерпен от адвокатската му практика, е залог за успеха му и бързо го превръща в един от най-успешните автори.
„Съвестта е моят адвокат“ е големият прецедент в творчеството на Търоу, защото е по действителен случай. Добре запознат със света на правото, Търоу често разглежда въпросите за силата на закона и за злоупотребите на властта, но дълго време не смее да опише скандалната история от собствената си адвокатска практика.
„Съвестта е моят адвокат“ е най-рискованото и откровено самопризнание на Скот Търоу, защото във всеки бранш има тайни и скандали, но в Правораздаването последиците от тях са фатални, а уволненията – неизбежни.
По тази причина имената на негови колеги и обвиняеми са прикрити зад псевдоними, а самият случай е леко променен, за да не повдига неудобни въпроси.
– Нейтън, целта на този закон е била да не се позволи на хора, които извършват подслушване, да се възползват от престъпленията си в съда – възразява Съмър. – Можело е някой да подслушва жена си, а после да използва записите в дело за развод. Просто не виждам логика в този случай да постановим, че обвиняемите могат да бъдат съдени само за незаконно използване на електронни средства независимо от отвратителните им деяния, които са записани. Защо трябва по такъв начин да ощетим жертвата?
– Законът е ясен. Това е съдебна грешка – настоява Кол, имайки предвид правилото, позволяващо на апелативния съд да изважда на показ незабелязани допреди това съдебни грешки, които биха могли да повлияят върху изхода на процеса.
Джордж се намесва:
– Не може го третираме като обикновена съдебна грешка, Нейтън. Ние сме съдии, не играчи. Не можем да изтъкваме собствени аргументи, освен ако пренебрегването им би довело до лошо правораздаване. Трябва да се съобразяваме с това.
– Да осъдиш четирима души в процес, който изобщо не е трябвало да се състои, това не е ли лошо правораздаване?
Джордж малко се изненадва, че Кол толкова държи на мнението си. Нейтън използва академичните си аргументи обикновено само за да създаде впечатление и да унижи някого в съдебната зала, след което ги забравя.
Съмърсет продължава да клати глава. Той е известен бивш певец на соул, който завършил право между турнетата, за да може да изгради и друга кариера. Когато славата му спадна дотам, че да пее само на селски панаири и училищни тържества, той реши да се възползва от известността си, като се кандидатира за съдия, надявайки се да си осигури по този начин постоянен доход. Съдебните власти със свито сърце одобриха кандидатурата на човек, който е пял „Направени един за друг“ и „Разбито сърце“ на всяка изборна кампания, но изпълненията на Съмър от съдийския подиум бяха не по-малко успешни. Издигането му за апелативен съдия беше начин да го махнат от единствената длъжност, за която не ставаше – председател на отдела за граждански дела в Окръжния съд. Тук той не е най-способният колега на Джордж, но не е и най-некадърният. Старае се и показва неочаквано добра логика с разумните си, прагматични тълкувания на закона.
Мнението, което вече на няколко пъти изразява, е, че присъдата над четиримата младежи е всичко друго но не и несправедлива. Расовото равенство, най-популярният рефрен в съвременна Америка, може би играе известна роля за решението му, но Джордж, който е работил с него десетки пъти, не мисли, че това е най-важният аргумент. Съмър, подобно на самия Джордж, обикновено заема страната на прокурора, освен в крещящи случаи на полицейски произвол. Сега Нейтън продължава да държи на своето за известно време, опитвайки се да използва хипотетични факти в полза на мнението си, но все по-често насочва тъмните си, присвити очи към Джордж, чийто глас очевидно ще бъде решаващ.
Обикновеният човек може би си представя съдиите като императори, които размахват жезлите си и си правят каквото искат, но по наблюденията на Джордж всичките му колеги се стараят да се съобразяват със закона. Думите понякога се изплъзват от логиката ни като риба между пръстите и различните хора могат да имат различни мнения по различни казуси и тълкувания, но законността си остава основното, по което се ръководят съдиите. Джордж се съсредоточава върху конкретния проблем: Дали осъждането на младежите въз основа на видеозапис, който не би трябвало да бъде допуснат като веществено доказателство, е „съдебна грешка“.
Невъзможно е да се абстрахираш от самата касета, когато вземаш такова решение. Сапърстийн настоя съдиите да изгледат записа, който сега стои заключен в личния кабинет на Джордж. Макар че трудно се впечатлява от каквото и да е, свързано с престъпления, той успя да издържи само няколко минути, преди да извика Баниън и да го накара да изгледа касетата до край кадър по кадър, след което да му я преразкаже.
Десетината минути, през които я гледа обаче, оставиха траен спомен в съзнанието му. Минди Дебойе лежеше като труп, крайниците ѝ бяха отпуснати като мокри парцали. Разрошените ѝ черни къдрици удобно бяха закрили лицето ѝ, голите ѝ бедра – преметнати през налакътника на едно кресло под неестествен ъгъл, сякаш напълно облеченото ѝ тяло, отпуснато на седалката – главата, сърцето – не съществуваше. Това бе престъпление в най-чист вид, при което състраданието, онзи най-фундаментален аспект на човешкия морал, е изчезнало безследно и един от нас става обект за развихряне на необуздани мръсни фантазии. Момчетата се сношаваха с жертвата грубо, с резки движения, показваха членовете си пред камерата преди и след акта под гръмките възгласи на другарите си. Поведението им можеше да се определи само като извратено – не в пуританския смисъл, а защото Джордж чувстваше, че са се ръководили от импулси, на които при други обстоятелства биха се противопоставили. Ако целта на закона е да покаже недвусмислено, че определено поведение е неприемливо, то решението можеше да е само едно.