Смъртоносно бяло

В съзнателно търсене на нещо, което да го разсее от мислите за Робин, той прекрати самоналожената си изолация, като прие покана, която в обичайния случай би избегнал: вечеря с детектив инспектор Ерик Уордъл, жената на Уордъл, Ейприл, и приятелката им Коко. Страйк отлично схващаше, че работата е нагласена. Преди това Коко се бе опитвала да узнае чрез Уордъл дали Страйк е неангажиран.

Беше дребно, грациозно, много хубаво момиче с доматеночервена коса, художник на татуировки по професия и танцьорка по клубове на почасова работа. Страйк би трябвало да разчете сигналите за опасност. Тя се кикотеше малко истерично още преди да бяха пили. Страйк я отведе в леглото си в „Травълодж“ със същата настройка, с която бе обърнал девет кутийки бира.

В следващите седмици му бе струвало известни усилия да се откачи от Коко. На Страйк не му бе приятно да се държи така, но едно от предимствата да се укриваш от репортери бе, че на мацките за еднократно преспиване никак не им беше лесно да ти влязат в дирите.

Една година по-късно Страйк нямаше представа защо Робин бе решила да остане с Матю. Вероятно чувствата към съпруга й бяха толкова отдавнашни и дълбоки, че бе сляпа за онова, което той представляваше в действителност. Самият Страйк имаше нова връзка в момента. Продължаваше от десет месеца, най-дългата след раздялата му с Шарлот – единствената, за която някога бе обмислял да се ожени.

Емоционалната дистанция между детективите партньори се бе превърнала в прост факт от всекидневието им. Страйк не намираше никакви пропуски в работата на Робин. Тя изпълняваше всичко поръчано бързо, с щателна точност, с инициатива и находчивост. И все пак той забелязваше у нея някакво напрежение, което го нямаше преди. Струваше му се по-нервна от обикновено и веднъж или два пъти, докато разпределяше задачите между партньорката си и служителите на договор, бе уловил нехарактерно за нея нефокусирано изражение, което го разтревожи. Разпознаваше някои от знаците на разстройство от посттравматичен стрес, а тя се бе отървала на косъм от две почти смъртоносни нападения. Непосредствено след като изгуби половината си крак в Афганистан, той също бе преживял дисоциация, след като бе внезапно и рязко изтръгнат от настоящата обстановка по силата на онези няколко секунди на остро предчувствие и ужас, предшестващи взривяването на колата „Викинг“, в която бе седял, травмата върху тялото и военната му кариера. Остана му силното нежелание да бъде возен в кола от друг човек и до този ден сънуваше кошмари с кръв и агония, от които се събуждаше облян в пот.