Пръстът, който те сочи [bg]

Понечих да се защитя, но Лоуър ми направи знак да помълча.

— От семейство на почтен италиански търговец, а? — продължаваше Бойл. — Папист, предполагам.

Напълно се обезсърчих.

— Истински кръвожаден демон — четеше нататък Бойл, сякаш изобщо не забелязваше присъствието ми. — Постоянно се мотаел с цели ведра, пълни с кръв. Но пък със скалпела се справял добре и бил отличен художник. Хм…

Описанието на Силвиус ме оскърби. Да нарича опитите ми мотаене. Бях преизпълнен от пламенно негодувание. Та аз бях подходил към науките обмислено и действах, както ми се струваше, напълно логично. Не беше моя вината, че поръката на баща ми ме принуди да напусна Лайден, преди да съм довел изследванията си до някакви изводи.

И тъй като това има известно отношение към моята история, следва да обясня, че интересът ми към кръвта не беше случайна прищявка, а датираше от дълго време. Дори не помня кога бе възникнал у мен. Веднъж в Падуа ми се случи да присъствам на лекция за кръвта, изнасяна от скучен последовател на Гален, а още на следващия ден ми дадоха да прочета блестящия трактат на Харви за кръвообращението. Беше толкова ясен и прост, толкова очевидно излагаше истината, че чак дъхът ми спря. Оттогава никога не съм изпитвал нещо подобно. Ала дори за мен беше ясно, че въпросната истина е непълна. Гален е показал, че кръвта тръгва от сърцето, циркулира из цялото тяло и после се връща, откъдето е тръгнала. Само че не е установил защо се движи, а без отговор за причината науката няма особена стойност. При това не е извел от наблюденията си никаква терапевтична полза. Навярно наистина дръзновено, но с предълбока почтителност посветих много месеци в Падуа и почти всичкото си време в Лайден на изследването на този предмет и непременно щях да доведа докрай някои важни опити, ако синовният ми дълг не ме бе пратил в Англия.

— Отлично — заключи накрая Бойл, като акуратно сгъна писмото и го прибра в джоба си. — Добре дошли, господине. Пристигането ви би трябвало неимоверно да зарадва господин Лоуър, чиято неутолима страст към вътрешности май може да се сравни единствено с вашата.

Лоуър ми се ухили и ми протегна чаша кафе, което беше съвсем изстинало, докато Бойл четеше писмото. Явно бях подложен на изпитване и ме бяха признали за достоен. Облекчението буквално ми замая главата.

— Държа да кажа — продължи Бойл, като щедро сипа захар в кафето си, — че съм дваж по-доволен да ви приветствам заради вашето поведение.

— Моето какво? — заекнах.

— Предложението ви да помогнете на младата Блънди… нали я помните, Лоуър? Беше милосърдна и християнска постъпка — заяви Бойл, — та макар и неблагоразумна.

Думите му ме смаяха, тъй като бях убеден, че при предишното ми посещение никой не ми обърна и най-малко внимание. Съвършено бях изпуснал предвид как и най-беглият повей на нещо непривично събужда любопитство в подобни градчета.