Правилата на лова [bg]

Раната в гърдите ще трябва да почака, помисли си Нюмън. Заради кървенето си тази в бедрото все още представляваше основният проблем. Той приложи пряк натиск върху крака, над мястото на раната. Знаеше, че трябва да поддържа този натиск поне пет минути, вероятно и по-дълго.

Вече бяха влезли във вената.

— Можеш да го пълниш — каза Нюмън.

Ханигън беше вкарал канула във вени и на двете ръце. Разтворът щеше да помогне на останалата кръв да циркулира и да доставя на жизненоважните органи достатъчни количества кръв, следователно и кислород. Липсата на кислород в мозъка в продължение на повече от три минути означаваше, че части от него ще започнат да умират: безвъзвратно мозъчно увреждане.

Включването на венозни системи и от двете страни беше отнело по-малко от четири минути.

Систоличното кръвно налягане на Фицдуейн започна да се подобрява от шейсет към седемдесет. Беше критично. Нормалното беше около сто и двайсет.

Нюмън продължаваше все още да оказва натиск върху бедрената рана.

Като наблюдаваше внимателно тръбичката на Гидел, която не биваше да бъде изплюта навън, Ханигън сложи превръзки на входната и изходната рана. Всяка превръзка беше залепена с лейкопласт от три страни, докато четвъртата оставаше отворена, за да може въздухът да излиза. Ако запечаташе раните напълно, можеше отново да причини покачване на вътрешното налягане.

Нюмън погледна часовника си. Бяха работили върху Фицдуейн малко повече от единайсет минути. Положението му се стабилизира, доколкото позволяваха техните възможности, но все още оставаше в смъртна опасност.

Докато Ханигън започна да вкарва постепенно съвсем малки дози морфин във венозната система на Фицдуейн, Нюмън овърза с бинтове краката му заедно като за шина и после двамата с общи усилия го плъзнаха върху носилка и го закопчаха с каиши.

Старши сержант Лонсдейл, с готово за стрелба оръжие, като съвременно въплъщение на ангел-мъстител, наблюдаваше рейнджърите на форда.

Когато те привършиха и хеликоптерът отлетя, той стана и се върна няколко крачки назад до командващия гънтрек. Полковникът вдигна поглед от конзолата с неразгадаемо изражение. Изглежда, щеше да каже нещо, но се въздържа.

Радистът в задната част на гънтрека беше издигнал миниатюрната сателитна чиния. Той преустанови за миг тайнствената си дейност и като вдигна очи, поклати глава:

— Не изглежда на добро.

Лонсдейл знаеше, че през този ден беше произвел най-добрите изстрели в живота си, но въпреки всичко това не беше достатъчно. Дали би могъл да избърза поне с няколко секунди?

Наблюдателят, който беше по-нагоре по хълма, имаше по-добра позиция за оглед на терена и беше по-труден за фокусиране. Отначало се беше разтревожил от появата на някакво превозно средство, което пътуваше с бясна скорост към замъка.