Корабът на страха
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #15
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Еднорог“
- ISBN: 978-954-365-51-4
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът на страха». Краткое содержание книги:
Години по-късно един от търговците, участвали в залавянето на пиратите, пристига в Кентърбъри. Носят се слухове, че той се е добрал до загадъчната карта. Сър Хю Корбет, доверен кралски служител, е изпратен да преговаря с търговеца Паулентс. Но преди да успее да се срещне с него, търговецът и цялото му семейство са открити обесени в имението, където са били настанени. По същото време заможен кентърбърийски търговец също става жертва на убийство. Трупът му е открит в заключена стая, а ключовете от стаята висят на колана на мъртвия.
Картата, донесена от Паулентс, не е открадната, но никой не е в състояние да я разчете. Защо тогава е трябвало да загинат Паулентс и близките му? Кой е убиецът, проникнал в старателно охраняваното имение? Как са били обесени жертвите, след като няма следи от насилие, а не личи и да са били упоени? Сър Хю Корбет трябва да навлезе отново в царството на мрака, за да открие корена на злото и да разобличи убиеца.
Друга жена би била ужасена от участта, която я очакваше, но лейди Аделиша беше невъзмутима и равнодушна. В главата й гъмжаха безброй мисли. Знаеше, че не е убила никого. Изпитваше омраза към съпруга си — така беше — и кой можеше да не изпитва омраза към него? — с неговото долно лукавство, отблъскващо лице, уста и хитри очички, напомнящи на дупки от пикаене в снега! Стара лисица беше той, със злобно лице, рядка червена коса и изпъкнали очи. Имаше достатъчно пари, за да си купи каквото поиска, а се хранеше, живееше и вонеше като последен селски бедняк. Скъперник до мозъка на костите си, с безизразно лице и безчувствено сърце, отвратителен нрав и отровен като на пепелянка език. Аделиша, кралската повереница, беше омъжена за този човек, комуто кралят дължеше пари. Тя така и не забрави това, не го забрави и сър Рауф.
Аделиша потрепери, не толкова от студ, колкото от мисълта за ръцете на покойния й съпруг, които я принуждаваха да върши какви ли не противни гнусотии. В пълно отчаяние се беше молила. Ходи дори в обителта на братята августинци, седна на скамейката в изповедалнята и прошепна изповедта си, но каква утеха можеха да й предложат те? Отиде при олтара на Божията майка, запали свещи, каза молитвите си, но спасение и покой намери чак когато дойде Беренгария. Тя беше подхвърлено дете, отгледано от енориаш, служил вярно на един от клиентите на сър Рауф. Когато мъжът се разорил, верен на себе си, сър Рауф прибрал цялото му имущество и Беренгария — шестнайсетгодишната хитра хубостница с безсрамен поглед и дръзка уста — стана част от тяхното домакинство. С Аделиша скоро станаха съюзници, макар и не точно приятелки. Проявяваха разбиране една към друга. Аделиша даваше по някоя и друга пара на Беренгария, беше благосклонна към нея и й позволяваше свобода като на никоя друга прислужница, а когато срещна Уендовър, за момичето се намери още работа.
Аделиша притвори очи. Онзи монах от августинците, който я беше изповядал, се оказа прав! Пътят към ада беше широк, лесен и хлъзгав. Един грях водеше до друг, по-голям. Подаръци, нежни погледи, тайни срещи и откраднати целувки: накрая станаха любовници. Уендовър показа, че е вещ любовник, добре дошла утеха от сър Рауф, макар напоследък на Аделиша да й беше дотегнала хлапашката бъбривост, криеща се зад позата на опитен воин, която Уендовър заемаше. Как само обичаше да говори, най-вече за себе си и за миналите си подвизи като наемен войник! Как щели да намерят Манастирската карта, ключ към богатство и благосъстояние! Какви златни перспективи криеше според него бъдещето! Аделиша го слушаше и в оня декемврийски следобед пак го беше слушала, преди да заспи. Когато се събуди, Уендовър го нямаше. Често правеше така. Понякога тя откриваше, че й липсват пари и дребни дрънкулки. Отначало не й се вярваше, че е такъв дребен мошеник и то когато се предполагаше, че са съучастници в издирването на голямо съкровище, но доказателството беше налице. Дали беше и убиец? Аделиша се чудеше. Дали в онзи съдбоносен следобед Уендовър не се е промъкнал в дома й и не е убил сър Рауф? Той често й говореше какво щеше да е, ако тя беше вдовица, какво щяла да прави, ако сър Рауф умре. Така беше, проповедниците говореха за Божията воля, но дали човек като Уендовър имаше нагласата да помогне в осъществяването й? Уендовър ли беше убил сър Рауф?
Аделиша рязко се обърна и изпищя, когато видя как някакъв плъх пробягва през масата. Раздрънка веригите си и гадината изчезна. Мислите й отново се насочиха към онзи следобед. Обвиняваха я, че е убила съпруга си след свирепа кавга. Отхвърли обвиненията, обяви ги за безсмислени, но те останаха и застрашаваха живота й като надвиснала примка на бесило. Лейди Аделиша не беше глупава. Беше високопоставена дама от аристокрацията, обвинена, че е размазала черепа на съпруга си. Плащът й се оказа опръскан с кръв, в покоите й бяха открити изпоцапани с кръв кърпи. Каква надежда й оставаше тогава пред дванайсет уважавани граждани, чиито уши ще са запушени от отровата, прошепната като медени приказки от съпругите им?