Идеалната съпруга

Сабрина отпи голяма глътка от брендито, преди да му отговори.

— За съкровище. За злато. Скрито преди двадесет години и само чака подходящият човек да отиде да го прибере. И този човек съм аз. Но… — Тя въздъхна. — Не мога да тръгна без пари.

Тя стана, отиде до тоалетната масичка и неохотно прибра бижутата си в сандъчето. След това се сбогува мислено с тях и затвори решително капака.

Сабрина се обърна към Уилс.

— Искам да ги продадеш. Трябва да го направиш бързо, но се опитай да им вземеш добра цена.

Тя хвърли един последен, изпълнен със съжаление поглед към кутията и я подаде на Уилс. След това се отпусна в стола си и отпи отново от брендито си.

— Знам, че е грях да се обичат неодушевени предмети по начина, по който аз обичам тези бижута, но… аз наистина ги обичам, та дори ако трябва заради това вечно да горя в ада.

Уилс отпи голяма глътка от чашата си и се задави.

— Много добре. — Тя се разсмя. — Знам, че звуча абсурдно, но трябваше да продам всички бижута, които ми беше подарил Джак. А тези съм си ги купувала сама. С пари, които сама съм спечелила.

При тези думи Уилс повдигна вежди.

— Признавам, че ги спечелих от контрабанда — каза тя, раздразнена от безмълвния му укор, — но все пак си бяха спечелени пари. Предполагам, че това няма никакво значение. Рано или късно и без това сигурно щеше да ми се наложи да ги продам.

На лицето на иконома се изписа загриженост.

— Парични проблеми ли, милейди?

Тя кимна и сбърчи нос.

— Малко. О, имаме достатъчно средства, за да живеем нормално, но нямаме пари за нищо допълнително. И нищо за зестра. — Тя се наведе напред. — Трябва да намеря това злато, Уилс. То е единствената ми надежда.

Той присви заинтересовано очи.

— Ще имате ли нужда от помощ при търсенето?

Блясъкът в погледа му сигурно приличаше на блясъка в нейните очи.

— Животът беше доста скучен през последните десет години, нали?

Той сви рамене в знак на съгласие.

— Не мога да се сетя за по-подходящ човек, когото бих взела със себе си, но… — Тя млъкна и си пое дълбоко дъх. — Ти ми трябваш тук, за да поддържаш домакинството в ред и да държиш Белинда под око.

На лицето му се изписа разочарование и той се намръщи.

— Не мисля, че е умно да тръгвате сама на такова пътешествие.

— Струва ми се, че нямам голям избор — отвърна нетърпеливо тя. — Не мога да дам обява в «Таймс», в която да пише: «Маркиза търси придружител за търсене на съкровище. Предишният опит е желателен, но не задължителен.» Не познавам никого, към когото да мога да се обърна за помощ за подобно нещо. И никого, на когото да имам голямо доверие.