Дявол в синя рокля
- Автор: Мосли Уолтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дявол в синя рокля». Краткое содержание книги:
— Чудя се откъде взема тази енергия, като я знам как блъска за къшея хляб.
— Явно и здравата набива.
Това докара Одел до възторг.
Помолих го да ми запази място докато обиколя заведението да се обадя на неколцина приятели.
Направих обиколката, като стисках ръце и питах хората дали са виждали едно бяло момиче, Делия или Далия, или нещо от тоя род. Не използвах истинското й име, защото не исках всички тук да ме свързват с нея, ако се окажеше, че мистър Олбрайт ме е преметнал и играта загрубее. Никой обаче не я беше виждал. Канех се да задам въпроса дори и на Франк Грийн, но той бе изчезнал нейде докато се добера до бара.
Когато се върнах на масата си, Одел още беше там и се усмихваше.
— Дойде Хилда Ред — каза ми той.
— Така ли?
— Лойд се опита да я хване за задника, и тя така го халоса в дебелото му шкембе, че той малко остана да припадне. — Одел имитира Лойд, като изду бузи и очи.
Още се смеехме, когато дочух някой да крещи името ми толкова силно, че дори Липс вдигна очи зад тръбата си.
— Изи!
Одел вдигна поглед.
— Изи Ролинс, ти ли си?
През заведението крачеше едър мъжага. Едър мъжага в бял костюм на сини райета и огромна шапка. Едър чернокож мъж с широка бяла усмивка, който се движеше през претъпканото заведение подобно на дъждовен облак, като ръсеше «Здрасти» и «Как я карате?» покрай себе си по пътя към дребната ни масичка.
— Изи! — засмя се той. — Още ли не си изхвърчал през нечий прозорец?
— Още не, Дюпре.
— Познаваш Корета, нали?
Забелязах я зад Дюпре; сякаш я водеше на въженце както дете влачи камионче зад себе си.
— Здрасти, Изи — поздрави ме тя с мек глас.
— Хей, Корета, как си?
— Добре, благодаря — отвърна тя. Говореше толкова тихо, че се зачудих как я чувам при всичкия този грохот от музика и шум. А може би изобщо не я чувах, а само разбирах какво искаше да каже по начина, по който ме гледаше и се усмихваше.
Дюпре и Корета се различаваха страшно много. Той беше мускулест и беше инч или два по-висок от мен, може би шест фута и два инча, шумен и дружелюбен като голямо куче. Дюпре беше умен мъж, що се отнасяше до числа и книги, но иначе винаги беше затънал до шия, защото парите му отиваха по пиячка и жени, а ако останеше нещо, човек винаги можеше да му измъкне и последния останал цент с някоя изтъркана сърцераздирателна история.
Корета обаче беше нещо съвсем различно. Беше нисичка и закръглена с вишневокафява кожа и големи лунички. Винаги носеше рокли, които подчертаваха и открояваха гърдите й. Имаше бадемовидни очи, които на пръв поглед обикаляха безцелно из заведението, но човек добиваше впечатлението, че го наблюдава. Тя беше завършената мъжка мечта.
— Липсваш им в завода, Изи — каза Дюпре. — Да, вече не е същото без теб, да знаеш, Изи. Ония другите негри не могат да им вършат тая работа, дето ти им я вършеше.
— Мисля, че отсега нататък вече трябва да се справяте без мен, Дюпре.
— Ами. Няма да мога. Бени иска да се върнеш, Изи. Много съжалява, че те е пуснал.
— За пръв път го чувам.
— Нали ги знаеш онези жабари, Изи, не могат да кажат тая дума «съжалявам», щото ги е срам. Но иска да се върнеш, знам го.
— Може ли да седнем при теб и Одел, Изи? — запита сладко Корета.
— Разбира се, разбира се. Донеси й стол, Дюпре. Дай го тук, Корета.
Повиках бармана да донесе кварта бърбън и кофичка с натрошен лед.
— Значи искал да се върна, така ли? — обърнах се към Дюпре след като всички вече имахме чаши.
— Да. Каза ми днес, че ако се върнеш и прекрачиш прага, веднага ще те вземе пак на работа.
— Първо иска от мен да го цункам отзад — казах. Забелязах, че чашата на Корета беше почти празна. — Искаш ли още една, Корета?
— Може и да пийна още една, ако ми налееш. — Усетих усмивката й по целия си гръбнак.
— Давай, Изи — обади се Дюпре, — аз му казах, че съжаляваш за станалото и той няма нищо против да го забрави.
— Аз и без това съжалявам. Всеки мъж без пари съжалява.
Смехът на Дюпре беше толкова гръмогласен, че едва не изпрати бедния Одел на пода.
— Значи, идващ! — изрева Дюпре. — В петък си при нас и работата ти е в кърпа вързана.
Питах ги за момичето, но напразно.
Точно в полунощ Одел се изправи да си ходи. На мен и на Дюпре ни пожела лека нощ, после целуна ръката на Корета. Дори този спокоен и дребен мъж беше подпален от пожара й.
После двамата с Дюпре започнахме надпревара кой ще каже повече лъжи за войната. Корета се смееше и гаврътваше уиски след уиски. Липс и триото му не спираха да свирят. През цялата нощ в бара прииждаха нови хора, но аз вече бях приключил с търсенията на мис Дафне Монет за деня. Разсъдих, че ако успея да си възвърна работата в завода, ще мога да си върна парите на мистър Олбрайт. Така или иначе, уискито ме направи ленив; единственото нещо, което ми се искаше да правя в момента, беше да се смея.