Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Безразсъдства? — попита Келсайър и се разсмя. — Това не беше безразсъдство, по-скоро лека диверсия. Да знаеш само какви неща съм намислил!
Доксон го погледна втренчено, после се разсмя.
— В името на лорд Владетеля, Кел, радвам се, че пак си тук. Последните няколко години бяха доста скучни.
— Това ще го поправим — обеща Келсайър и си пое дълбоко въздух. Саждите продължаваха да се сипят. Уличните чистачи отново се бяха заловили за работа. Наблизо премина градски патрул и поздрави двамата с леко кимване. Те изчакаха в мълчание, докато войниците се отдалечат.
— И аз се радвам, че се върнах — заговори Келсайър. — Има някакъв уют в Лутадел — въпреки потискащия вид на тази каменна дупка. Организира ли срещата?
Доксон кимна.
— Можем да започнем още тази вечер. Как влезе, между другото? Имам свои хора, които наблюдават портата.
— А? Уф, промъкнах се през нощта.
— Но как… — Доксон се сепна. — Хубаво де. Май ще трябва да свиквам.
Келсайър сви рамене.
— Не виждам защо. Винаги си работил с Мъгливи.
— Да, но сега е различно. — Доксон вдигна ръка, за да изпревари възраженията му. — Не шикалкавя, Кел. Просто ми трябва време, за да привикна.
— Добре де. Кой ще дойде довечера?
— Ами, Бриз и Хам със сигурност. Ужасно се заинтересуваха от тази твоя тайнствена работа — да не говорим, че ми се сърдят, задето не искам да им кажа какво си правил през изминалите няколко години.
— Това е добре — рече усмихнато Келсайър. — Нека се чудят. Ами Трап?
Доксон поклати глава.
— Трап е мъртъв. Преди няколко месеца Министерството най-сетне го спипа. Дори не си направиха труда да го пращат в Ямите — обезглавиха го на място.
Келсайър затвори очи и въздъхна. Изглежда, Стоманеното министерство в края на краищата слагаше ръка на всеки. Понякога му се струваше, че целта на живота на един тръгнал срещу властта скаа не е да оцелее, а да подбере подходящия момент, в който да умре.
— Оставаме без Задимител — проговори най-сетне Келсайър и отвори очи. — Имаш ли някакви предложения?
— Ръди — рече Доксон.
Келсайър поклати глава.
— Не. Той е добър Задимител, но не става като човек.
Доксон се засмя.
— Не става дори за група крадци… Кел, едва сега осъзнах колко ми е липсвала работата с теб. Добре, кой тогава?
Келсайър се замисли.
— Клъбс все още ли държи онова дюкянче?
— Доколкото знам — отвърна бавно Доксон.
— Казват, че е един от най-добрите Задимители в града.
— Така казват — потвърди Доксон. — Но не мислиш ли, че и с него се работи трудно?
— Не е чак толкова непоносим — отвърна Келсайър. — Особено като му свикнеш. Освен това мисля, че тази работа ще го привлече.
— Ами добре. — Доксон повдигна рамене. — Ще го поканя. Ако не се лъжа, един от роднините му е Калаено око. Искаш ли да поканя и него?
— Добра идея.
— Хубаво. Остава само Йеден. Стига все още да го интересува…
— Той ще дойде — заяви Келсайър.
— Дано — отвърна Доксон. — Нали той ще ни плаща.
Келсайър кимна, после се намръщи.
— Забрави Марш.
Доксон повдигна рамене.
— Предупредих те. Брат ти никога не е одобрявал нашите методи и сега… е, познаваш Марш. Не желае да има нищо общо с Йеден и бунтовниците, камо ли с престъпна пасмина като нас. Май ще трябва да намерим някой друг, който да проникне при принудителите.
— Не — отсече Келсайър. — Той ще го направи. Ще се наложи да се отбия, за да го убедя.
— Щом настояваш. — Доксон млъкна и двамата се загледаха към почернелия град. След известно време Доксон поклати глава. — Безумие е, нали?
— Но пък е приятно — засмя се Келсайър.
— Направо фантастично — изхъмка Доксон.
— Ще е работа като никоя друга — продължи Келсайър, загледан на север — над града, към зловещата сграда в центъра.
Доксон се отдръпна от стената.
— Остават ни няколко часа до срещата. Искам да ти покажа нещо. Мисля, че ще имаме време — ако побързаме.
Келсайър го погледна с любопитство.
— Какво пък, и без това смятах да отида да подразня егото на брат си. Но…
— Мисля, че си заслужава — увери го Доксон.
Вин седеше в един от ъглите на голямата стая на тайната квартира. Както винаги се придържаше към сенките — колкото по-незабележима беше, толкова повече я игнорираха другите. Не можеше да си позволи да хаби Късмета, за да държи настрана мъжките ръце. Времето едва й бе стигнало да възстанови използваното преди няколко дни на срещата с принудителя.
По масите цареше обичайната суматоха: едни играеха на зарове, други обсъждаха текущи дребни задачи. Димът от десетина лули се събираше под тавана — стените бяха потъмнели от годините подобно третиране. Подът бе нашарен с петна от сажди. Като повечето шайки, бандата на Кеймън не се славеше с хигиенни навици. В дъното на стаята имаше врата и зад нея започваше вита каменна стълба, водеща до фалшив отточен канал на съседната улица. Това помещение, като много други подобни скривалища в имперската столица Лутадел, официално не съществуваше.