Дневникът на пирата
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Съпротивата, все така ожесточена, се ръководеше главно от един висок, широкоплещест младеж на двайсетина години със светла кожа. Той никак не приличаше на испанец и това скоро бе потвърдено от енергичните викове на английски, с които съпровождаше ударите си и окуражаваше своите съратници.
— Дръжте се! — ревна той, след като обезоръжи един от пиратите и повали друг на колене. — Не отстъпвайте, юнаци мои. По-добре шест инча стомана, отколкото дъската, а под нея акулите. На ти! — и като се наведе пъргаво, за да избегне едно яростно мушване на Грийзър със сабя, младият англичанин вдигна нагоре свития си пестник и нападателят му залитна назад, плюейки кръв и зъби.
Щом разбрах, че младежът е мой сънародник, аз престанах да се бия. Сега виждах целия ужасен смисъл на сделката, която бях сключил с капитан Грим — да се присъединя към неговия екипаж. Погледнах ръцете си. Те бяха изцапани с кръв. Бях отритнат от всички честни хора, разбойник, съратник на главорези. Моментът беше тежък, защото никой не обича да се види паднал толкова ниско. С ридание се заклех в себе си, че в никакъв случай няма да сторя нищо, за да навредя на този младеж, който така смело посрещаше смъртта и не знаеше какво е да се предадеш!
Но наруших решението си почти веднага, щом го взех, защото, докато наблюдавах младия англичанин, той отправи страшен удар към един от най-упоритите си нападатели, ала загуби равновесие и падна напред по ръце и колене. Пиратът, причинил това падане, изрева гръмогласно „ура“ и вдигна оръжието си, за да убие безпомощния човек пред себе си.
— Остави го да стане! — извиках аз и сграбчих китката на пирата. Намесата ми даде време на младежа да се изправи на крака, а пиратът с ръмжене и ругатни бързо отскочи по-далеч от него, да не би да последва разплата. За нещастие младият англичанин не само не разбра, че аз бях спасил живота му, но и ме сметна за един от нападателите си и реши да се бие само с мен, преставайки да обръща внимание на другите пирати, които го обграждаха плътно.
— Всички да се дръпнат! — извиках, когато сабята му за-махна към мен и аз я пресрещнах със своята. — Оставете ни да се бием сами!
Пиратите се подчиниха, предполагам не защото зачитаха желанието ми, а понеже усещаха, че ще се води схватка, която заслужава да се гледа. Останалите испанци вече бяха съсечени или пленени в сражението и от целия испански екипаж бе останал само този млад човек, който продължаваше да се бие, без да съзнава, че аз, който кръстосвах сабята си с неговата, бих дал много, за да го видя жив и здрав, далеч от лапите на пиратите.
Ах, как умееше да се бие тоя младеж! „Прас!“ — звънна сабята му о моята и силата на удара разтърси ръката ми от китката до рамото. Той бързо нападаше и отбиваше моите удари, размахвайки неуморно тежкото оръжие. От време на време по чиста случайност се спасявах от зееща рана — или нещо по-лошо — и макар че не желаех да нараня младия си противник, аз се боях, че заради собствената си безопасност ще трябва да се опитам да го обезвредя. Колкото и да дебнех сгоден случай, доста време не ми се отдаде да пробия отбраната му. Изведнъж, докато пъхтях силно и учестено от ожесточението на двубоя, ми се яви очакваната възможност.
С великолепен удар аз преодолях отбраната на младежа и като се пресегнах, промуших рамото му. Никой, който видя това, не би могъл да ме упрекне в самохвалство, когато ви казвам: такъв удар, нанесен неумело, излага нападателя на ответен удар, който би могъл да се окаже смъртоносен, но аз бях безпогрешен — с удара си постигнах всичко, което целях, острието на сабята ми се заби достатъчно дълбоко в рамото на англичанина, за да обезсили ръката, с която той държеше сабята.
Отдръпнах се, като същевременно съжалявах, че бях ранил така младия човек, и се радвах, че е още жив и че няма нужда да го наранявам по-сериозно. Представете си изненадата ми, когато младежът, сякаш пренебрегвайки раните, прехвърли сабята си в лявата ръка и отново се стрелна решително към мен.
— Бре! Не е страхливец — чух гласа на Дългия Джон и не можех да не се съглася с него. Противопоставената ми сабя беше във всяко отношение толкова опасна и толкова неудържима, колкото и в дясната му ръка. Капчици пот се сбраха по челото ми и потекоха в очите ми, докато се мятах насам-натам, отбягвайки или парирайки яростните удари, които едва не сложиха край на живота ми. По едно време кракът ми се подхлъзна в локва кръв и аз коленичих като за молитва. Желанието ми да не нараня противника си прекалено сериозно стана още по-силно, когато го видях, че се спря в разгара на двубоя, докато аз отново се вдигна на крака.