Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль, Джоунс Тери
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)». Краткое содержание книги:
От друга страна, Скралионтис го притежаваше. Беше се вкопчил в настолната лампа — стилизирана статуетка на Титания, като осветлението идваше от крилата й. Щом усети, че ръката на гения трепери, Скралионтис заби коляно в чатала на Леовинус. В същото време вдигна лампата и я стовари върху величествения череп, подслонил един толкова величествен мозък.
Ръцете на Леовинус пуснаха врата на счетоводителя. Той се свлече на колене. Хряс! — Скралионтис отново стовари настолната лампа върху черепа на Леовинус, и пак, и пак… Изключителният и върховен ум регистрира, че не всичко е наред. Той блокира болката, после осъзна, че положението е наистина бедствено и мъдро реши да прекъсне контакта с външния свят в обозримото бъдеще. Леовинус се търколи на ресторантския под в безсъзнание, а от главата му се лееше кръв.
Скралионтис се втренчи в него. Мили Боже! Бе убил Великия!
Обзет от паника, счетоводителят се огледа из Ресторанта на Първа класа. Да се отървеш от труп, макар и досега да не беше го правил, беше нещо, за което акълът му наистина си го биваше и само след няколко мига той изтърча с бодра стъпка навън. В суматохата обаче бе забравил малкия блещукащ сребърен чиреп, който сега се въргаляше на пода сред останките на метр д’обота.
Леовинус бе надеждно увит в една от големите завеси, които помагаха на Ресторанта на Първа класа да добие атмосфера на неподправен лукс и елегантност.
VI.
Докато Леовинус се занимаваше с бизнес, Журналиста се опитваше да изпомпа информация от работника, който твърдеше, че бил дошъл на борда да си прибере папагала.
— Хайде бе! — възкликна Журналиста. — На кого ги пробутваш тия! Какви ги кроиш?
— Гледам си папагал — заобяснява работникът, вкопчил се упорито в абсурдната си версия. — Винаги си го вземам с мен на работа. Знам, че господин Леовинус не би позволил да се вкара птица на борда и затова го криех. Но ето, връщам се да си го прибера и гледам, тоя копелдак отворил вратичката на клетката и папагалът избягал!
Журналиста извърна очи към небесата. Беше свикнал да му пробутват всякакви небивалици, обаче тая за папагала и копелдака дори не успяваше да се откъсне от хлъзгавите стартови блокчета на безвкусицата.
— Много съм разстроен, наистина! Обичах го аз този папагал — обърна се към него работникът.
— Кажи ми всичко, което знаеш за кораба и аз няма да те издавам на „Звездострой Инкорпорейтид“ за папагала.
Тъкмо бяха стигнали Централния купол. Работникът забърза през галерията, опасваща Централния Кладенец, към Преддверието.
— Защо работите са толкова изостанали? Претупват нещата през пръсти, така ли? А Леовинус е тънел в неведение по въпроса. И всички тези истории за финансовия проблем… Верни са, нали? Какво ще стане утре? Този кораб не е в състояние да излети, нали?
— Точно така! — отвърна работникът, докато вървеше през Преддверието. — Всичко, което казахте, е вярно.
— Ако пребиваването на нашия борд ви е приятно, защо не отпразнувате това с вечер в бар „Шампионски сандвич“ — там се предлагат сандвичи от Всеблеронтинските финали от шест века насам? — предложи рецепциоботът.
— Е? — рече Журналиста.
— Е? — отзова се работникът, обърна се към Журналиста и го погледна за пръв път в очите. — Ако видите някъде папагала ми, дайте му това — той пъхна в шепата на Журналиста малка метална пластинка и се изниза през главния вход. Журналиста погледна пластинката — на нея бе написан адрес и телефонен номер. Веднага ги разпозна: бяха на Ясаканското посолство на Блеронтис.
Следващия почти половин час Журналиста прекара в самостоятелно проучване на кораба. Откри още куп недоправени неща. Например Преддверието бе недовършено отвсякъде. На сума ти стаи във Втора Класа им трябваше обзавеждане — в някои дори и легла нямаше. Той си записа всичко и се върна в Централния купол… и тогава изведнъж една фигура изскочи иззад колоните на галерията и се блъсна в него.
— Друут Скралионтис! — възкликна той.
— Знам кой съм! — тросна се счетоводителят.
— Тъкмо вас търсех! — усмихна се Журналиста.
— Ох! — подскочи Скралионтис и очите му виновно се стрелнаха над рамото на Журналиста, сякаш очакваше ченгетата от Отдел убийства с техните ужасно зли обучени зайци да нахлуят на кораба и арестуват убиеца на Най-великия Гений, Известен Досега на Галактиката. — Не е мъртъв, заклевам се!
— Кой не е мъртъв? — Журналиста не можеше да повярва — колко много сносни истории днес му се предлагаха самички! Дано успее да задуши някоя! — Кой е тоя, дето не е мъртъв?
Скралионтис усети, че е допуснал грешка.