Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна
- Автор: Ларионова Ольга Николаевна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валя Димитрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна». Краткое содержание книги:
Но значи и онзи, неизвестният, също си бе поставил за цел да пресъздаде образа на съвършената млада жена.
Но защо?
И тогава девойката забеляза, че „охлювчето“, което цяла сутрин стискаше в ръката си, го няма. „Охлювчето“ с номера на едно отдалечено, никога неизползувано помещение. Девойката искаше да си вземе за спомен нещо от градината на този човек и без сама да забележи, в минутите на смут бе изтървала миниатюрното уредче до самата статуя.
Много добре. През нощта вкопчващите се пипалца ще я оплетат, грижливо ще я вдигнат и ще я докарат там, в едно от помещенията, където никой не се бе сетил да погледне. Тя само ще я погледне, нея — самата себе си, — само че каменна, и тогава може би ще и стане ясна онази неуловима разлика, която караше този човек равнодушно да я подмине там, на върха на хълма, а след това неудържимо, както става единствено в самота, да плаче в нозете на каменния и двойник.
Камъкът му беше по-нужен от човека. Непонятно, но нека бъде така. Тя самата ще стане камък, доколкото е възможно. Дрехите, сандалите, накитите. Това и отне още малко време. Сега да обезцвети лицето си. Ето така. Сега не можеш ги различи…
И тогава Командирът я видя отново. Неочаквано заприказва за Геа. Той забеляза, че бе успяла да си направи нова дреха, но тя не отговори на въпросите му и тогава той последователно и логично и доказа преходността и безполезността на геанитите. И колкото повече говореше той, толкова повече у нея назряваше убеждението: трябва да остане на Геа. Той говореше за далечната и велика родина, но за нея вече съществуваше само едно кътче във Вселената, заради което би дала живота си капка по капка. Тя знаеше, че едва ли ще стане истинско момиче от Геа — нещо я прави по-различна, може би неоткритата тайна? Но тя и не искаше чак толкова. Тя би се съгласила да стане вещ, само да бъде нужна на този човек. Командирът говореше за далечните светове, подчинили се на Велика Логитания, за безкрайните простори на Пространството — а тя тихичко се присмиваше и на него, и на окастрената му мъдрост, съжаляваше го, че не може да му разкаже всичко онова, което я изпълва. Той дори няма да разбере какво щастие е това — да бъдеш неподвижна вещ, която само веднъж — в ранна утрин — ще е нужна на онзи човек от хълма.
И вече за хиляден път си повтаряше: само вещ, която веднъж на ден, сутрин, той ще докосва, смъквайки покривалото, и до която ще се смъква върху дъсчения, осеян с камъни под и косите му ще се разпръскват по белия мрамор на пиедестала… А после тя се умори от тези необикновени блянове и само мъчително чакаше кога най=сетне ще свърши Командирът, а той все говореше, говореше, говореше, сякаш всичко, за което разказваше, имаше поне някакво отношение към момичето.
Той свърши.
— Искам да остана на Геа — каза тя, за да го спре веднъж завинаги.
А след това — помещението и грохотът на предстартовата суета, безкрайното очакване на освобождението и бягството, при което нямаше време дори да погледне каменния си двойник, докаран на кораба, а после нощният полет над планините, тъмната плетеница от улици до това дворче, до този праг…
10
Тя влезе в работилницата, стъпи върху нещо меко. Наведе се и вдигна лененото покривало. Бързо просветляваше и рязко очертаният четириъгълник на пиедестала, от който с безшумни ултразвукови ножове бе отрязана статуята, се белееше в средата. Девойката бавно се изкачи върху него. Това ще бъде нейното място. Място на вещ. През цялото утро, целия ден и цялата вечер тя ще бъде мъртва, неподвижна вещ. Само през нощта безшумно ще излиза в градината да си откъсне няколко плода и да гребне от кладенеца шепа ледена вода.
Стана още по-светло. Сигурно слънцето бе осветило върховете на близките планини. По улицата, зад каменната стена, някой пронизително завика на непонятен, чужд език. Трябваше да бърза.
Тя се заметна с покривалото, лекичко извърна глава — както стоеше статуята. И с цялото си тяло почувствува, че е свикнала с тази поза — та нали точно тъй бе стояла пред онези, с които се бе разделила завинаги. Ще и бъде лесно да стои така. Само че под плътното покривало е задушно. Сега трябва да застане неподвижно и да диша както само логитаните умеят да дишат — без да трепне нито един мускул. И топлината. Да изгуби човешката топлина, да стане ледена като нощен камък — и това го умеят единствено логитаните. Но трябва да успее, преди той да се върне, преди да я докосне.