Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна
- Автор: Ларионова Ольга Николаевна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валя Димитрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна». Краткое содержание книги:
— Ти… — почна той и се задави: зениците и бяха бели, както и цялото и лице. Тях просто ги нямаше…
Той вдигна ръка и пипна високото гладко чело. Прекара пръст по шията, край ръката.
Камък.
Дълго стоя и се мъчи да разбере. После трепна. За какво мислеше сега? Не можеше да се разбере — бъркотия от мисли. Превърнала се е в камък? Глупости… Можеше да се престориш на камък, но да се превърнеш?…
9
Девойката протегна длани напред — беше много тъмно и ако не беше слабото ултрачервено излъчване на звездите, едва ли би могла да намери пътя, по който предния ден бе вървяла заедно с козобрадия си придружител. Напред има стръмнина, остър трошляк, който се пъхаше в сандалите, а по ръба на хълма — излетите вретенообразни стволове на кипарисите, насочени към нощното небе, сякаш очакващи сигнал да се стрелнат нагоре и да се доближат до кораба, който безшумно, като крадец, се отдалечаваше от Геа.
Девойката прекара ръка по грапавата стена. Напипа празнината на вратата. Отвътре някой ръмжи и хлипа. Няма какво да се страхува, това е насън, само да не събуди някого: бялата и рокля се вижда отдалеч, ще хукнат след нея и тя може да изгуби пътя. А сега главното за нея е да не се обърка. Мъчно намери онази кръчма, където предния ден се разделиха със стареца. Той се мушна тук, в душния отвор на сляпата врата.
Девойката тръгна нататък, крачка след крачка повтаряше пътя си от предния ден. Ето го високия пън, на който жените поставяха стомните си, когато се изкачваха нагоре и си почиваха на половината път. Ето тук тя кривна по тясната пътечка, която се изкачваше по стръмния хълм. Тук я срещна робът с тръстиковата мрежа за риба и срещнала погледа му, тя ускори крачка.
А ето го и върха на хълма и тук тя видя онзи човек.
У него имаше нещо, което го отличаваше от останалите геанити. Не лицето, лицето тя не си спомняше, макар у нея да бе останало усещането, че би и доставило удоволствие да го гледа. И не дрехите — те бяха обикновени, затова изобщо не ги запомни. Но в този човек имаше някакво спокойствие, то прозираше и в изражението на стиснатите устни, и в бавната, лека походка, и в това, че я подмина и не само не я опипа с лаком поглед, както правеха всички геанити, а просто не я забеляза.
Какво ли правеше на хълма? Вчера тя не можа да разбере. Но днес, като видя пепелявото предутринно небе, момичето разбра: изкачвал се е тук да гледа как се издига зад морето далечното, нетоплещо слънце. Тогава тя не знаеше това, но нещо и подсказа да тръгне след този човек.
Те криволичеха по влажните лабиринти на крайморските улички. Девойката не знаеше отдалечават ли се от центъра, или се приближават към него. Нито веднъж човекът не ускори крачка. Девойката вървеше след него също тъй бавно. Но странно, колкото по-спокойно се придвижваше, толкова повече я обземаше предчувствие за нещо необикновено и и се искаше да побутне този човек, да го накара да върви по-бързо. Ако можеше, би го накарала да тича. Но трябваше да се сдържа, да забавя крачка, а отвътре нарастваше капризната детска злоба и тревожното недоумение, и отчаяният страх, който я караше да не мисли за онова, което ще се случи, когато стигнат края на пътя.
Сега тя вървеше бързо, дори не вървеше, а летеше, безпогрешно намираше нужните завои и кръстовища, спускаше се все по-надолу и понякога едва не падаше в тъмните пресечки на улиците, докато ръцете и не познаеха огромния влажен и пропукан камък, на който се опираше вратата, и топлата извивка на бръшляна. Тази врата, неочаквано висока и тежка, я бе учудила — в другите стени на тази уличка се виждаха малки портички, през които висок геанит би минал само ако се наведе. Предния ден тя безпрепятствено влезе през тази врата, но сега тя беше затворена, вероятно за през нощта. Девойката включи левитора. Тя безшумно се издигна над обраслата с бръшлян стена и се спусна в двора на къщата. Там, във вътрешността на дворчето, беше още по-тъмно, отколкото на улицата, и девойката с мъка намери мъшлясалия каменен кладенец. Напрегна всичките си сили, успя да отмести плочата, закриваща отвора му, после свали колана с деветте плоски кутийки — преносимия фон и акумулаторния левитор.
Всичко това, омотано заедно, с кънтящо бълбукане изчезна във водата. От света на Логитания не бе останало нищо друго.
Девойката излезе на пясъчната пътечка. Вече се разсъмваше, а тук денят пламваше толкова бързо, че нямаше да успее да се огледа. Ето, и птиците, нелетящите домашни птици започваха проверката си от единия край на града до другия. Ако и днес този човек поиска да погледа как мътното геанитско светило се издига зад морето, той скоро ще излезе от къщи.