Танц в сенките
- Автор: Гарууд Джули
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц в сенките». Краткое содержание книги:
Явно обичаше да приказва.
— Обзалагам се, помислили сте си, че е по-възрастен, нали?
— Да, така е — призна Джордан.
— И аз така мислех. Ако желаете, мога да проверя рождената му дата.
Боже, тя наистина бе твърде услужлива.
— Не, не е необходимо — възпря я Джордан. — Вие казахте, че той официално се е пенсионирал, така ли? Аз останах с впечатлението, че е в отпуск.
— Не, пенсионира се — настоя служителката. — Всички ще се радваме, ако реши да се върне. Макар да се съмнявам, че някога отново ще се заеме с преподавателска дейност. Получи такова хубаво наследство — продължи жената. — Каза ми, че изобщо не е подозирал за него и било голяма изненада. Тогава решил да си купи някакъв имот и да се махне от шума и напрежението на града. Смяташе да изучава семейната си история и искаше да се установи на тихо и спокойно място.
Докато се оглеждаше от колата, Джордан реши, че професорът съвсем точно е изпълнил намерението си. Наоколо не се виждаше жива душа, а тя имаше чувството, че Серенити е също толкова замрял, както и околният пейзаж.
Измина половин час, двигателят се охлади и тя отново потегли. Тъй като нямаше климатик, прозорците бяха отворени и нажеженият въздух обливаше лицето й като пареща струя, излизаща от пастта на огнена пещ. Теренът беше равен като някое от суфлетата й, но след като взе поредния завой, от едната страна на пътя видя огради и местността вече не изглеждаше толкова пуста и необитаема. Поне имаше някакви признаци на живот. Ръждясала тел, имаща вид на опъната преди век, обграждаше празно пасище. Тъй като не видя посеви, Джордан реши, че сигурно е заради конете и говедата.
Тя измина още доста километри, но пейзажът не се промени особено. Накрая колата се изкачи по два не особено стръмни баира, след което пътят рязко зави. В далечината се показа някаква кула. Крайпътен знак оповестяваше, че Серенити се намира само на километър и половина. След като излезе от завоя, Джордан извади мобилния си телефон и откри, че има сигнал. Шосето продължаваше надолу, после нагоре по малък хълм, откъдето пред погледа се разкриваше западната част на града.
Приличаше на място, което е твърде уморено, за да умре.
Ограничението на скоростта беше 50 километра в час. Джордан мина с колата покрай няколко малки къщи. В предния двор на една от тях се мъдреше ръждясал пикап, вдигнат на колчета. Гумите липсваха. В страничния двор на друга се виждаха пръснати машинни части. Хилавата трева, осмелила се да поникне между плевелите, беше изгоряла. Една пресечка по-нататък тя мина покрай изоставена бензиностанция, където все още стърчеше самотна помпа. По стената на празната сграда се виеше лоза и можеше само да се гадае що за същества се бяха приютили вътре.
— Какво правя тук? Изобщо не биваше да продавам компанията си — прошепна Джордан.
Гордост. Ето какво я бе накарало да се впусне в това абсурдно приключение. Не искаше Ноа Клейборн да й се подиграва.
— Зона на комфорт — промърмори младата жена. — Какво лошо има в това да си имам зона на комфорт!
Замисли се дали да не прекоси Серенити, да продължи до следващия голям град, да върне колата в агенцията, след като им каже няколко по-соленички думи, а след това да се качи на първия самолет за Бостън. Но знаеше, че не може да го направи. Беше обещала на Изабел, че ще се срещне с професора, а след това ще й се обади, за да й каже какво е научила.
Освен това трябваше да признае, че е любопитна да научи нещо за предците си. Определено не вярваше, че всички Бюканън са били диваци, и мислеше да го докаже. А и искаше да узнае каква бе първоначалната причина за враждата между родовете. Ами съкровището? Дали професорът знаеше какво е било това съкровище?
Джордан продължи да шофира и стигна до главната улица. Къщите имаха вид на обитаеми, но моравите пред тях бяха пожълтели и изсъхнали, а щорите по прозорците — спуснати.
Серенити беше гостоприемен като чистилището.
Червената лампичка върху таблото започна да свети — индикация, че двигателят отново е загрял. Няколко пресечки по-нататък тя зърна малък магазин и отби встрани. Беше толкова горещо, че имаше чувството, че задните й части са залепнали за седалката. Паркира колата на сянка, изключи двигателя, за да се поохлади, измъкна от чантата си бележника, където бе записала телефона на професора и набра номера.
На четвъртото позвъняване се включи гласова поща. Тя съобщи името и номера си и тъкмо пъхаше обратно телефона в чантата си, когато той иззвъня. Явно професорът първо проверяваше обажданията.