Мусаши

Такедзо усещаше как костите му треперят, а зъбите тракат. Никога не се беше сблъсквал с такъв страшен съперник. Дори когато при Секигахара вдигна очи към препускащите покрай него коне, сърцето му не туптеше така. Седеше свит от страх в ъгъла на стаята.

— Иди си, моля те — каза. — Върни се в твоята стая. Иначе ще викна Матахачи. Ще събудя цялата къща.

Око не се помръдна. Седеше там в тъмното, като дишаше тежко и го гледаше с присвити очи. Нямаше да се остави да бъде отблъсната.

— Такедзо — отново изгука тя. — Не разбираш ли как се чувствам?

Той не отговори.

— Не разбираш ли?

— Да, но разбираш ли аз как се чувствам, издебнат докато спя, изплашен до смърт и смачкан от тигър в тъмното?

Сега беше неин ред да мълчи. Тих шепот, почти ръмжене се изтръгна дълбоко от гърлото й. Всяка една сричка беше изречена отмъстително.

— Как можеш да ме поставяш в такова положение?

— Аз тебе ли?

— Да. Това е унизително.

И двамата бяха толкова възбудени, че не бяха забелязали чукането на вратата, което явно продължаваше от известно време. Сега ударите се прекъснаха от викове.

— Какво става там вътре? Глухи ли сте? Отворете вратата!

В цепнатината между плъзгащите се кепенци се появи светлина. Акеми вече беше будна. После стъпките на Матахачи затупаха към тях и се чу гласът му:

— Какво става?

Сега вече от коридора, Акеми извика притеснено:

— Мамо! Вътре ли си? Моля те, отговори ми!

Око изпълзя слепешката до своята стая, която беше точно до тази на Такедзо и се обади оттам. Мъжете отвън явно бяха разбили капаците и се втурнаха в къщата. Когато стигна стаята с огнището, тя видя шест-седем чифта широки рамене, наблъскани в съседната кухня с пръстен под. Кухнята беше една стъпка по-надолу, тъй като бе направена на по-ниско ниво от останалите стаи.

— Цуджикадзе Тема е — извика един от мъжете. — Дайте светлина!

Мъжете с топуркане влязоха в основната част на къщата. Дори не спряха да си свалят сандалите, явен признак на грубиянство. Започнаха да тършуват навсякъде — в шкафовете, чекмеджетата, под дебелото сламено татами върху пода. Тема се настани величествено до огнището и се зае да наблюдава как хората му тършуват поред из стаите. Наслаждаваше се на това да издава заповеди, но скоро изглежда се умори от собственото си бездействие.

— Това продължава твърде много — изръмжа той, като тупна с юмрук върху татамито. — Една част трябва да е тук. Къде е?

— Не знам за какво говориш — отговори Око и невъзмутимо скръсти ръце на корема си.

— Не на мен тия, жено! — ревна той. — Къде е? Знам, че е тук.

— Нямам съвършено нищо.

— Нищо?

— Нищо.

— Е, ами, може да нямаш. Може да са ме осведомили погрешно…

Той я изгледа внимателно, като дърпаше и чешеше брадата си.

— Достатъчно, момчета! — изрева.

Междувременно Око бе седнала в другата стая, а плъзгащата се врата стоеше широко отворена. Гърбът й беше към него, но дори и така тя изглеждаше предизвикателно, сякаш му казва, че може да продължи и да търси, където поиска.