Градът на прокълнатите
- Автор: Цибел Йо
- Серия: maddrax – die dunkle zukunft der erde #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на прокълнатите». Краткое содержание книги:
Държите в ръце една от най-сполучливите поредици в Европа и света — многотомната поредица за Командир Матю Дракс или Маддракс, както ще го наричат в бъдещето неговите врагове и приятели.
Благодарение на труда на петима писатели книгата е станала една от най-добрите саги за бъдещето ни след катастрофата от 2012 година. Нещо, което е твърде възможно да се случи, ако се позовем на предсказанията на маите, другите древни народи и Нострадамус.
Командир Матю Дракс се озовава в едно наистина мрачно бъдеще и се мъчи да проумее постапокалиптичния свят. Човешката раса вече не е венец на творението. Всичките й усилия са съсредоточени В борбата за чисто физическото оцеляване сред конкурентите по разум — мутантите, наследените от нашия век оръжия, вечните човешки взаимоотношения, както и правилото „Човек за човека е вълк“ дори когато е на път да изчезне като вид от дълбоко наранената ни планета. Но нека да ви оставим да си съставите собствено мнение.
Ще добавим само факта, че в Европа поредицата за Маддракс е МНОГО ПОПУЛЯРНА и с голям тираж. Да се надяваме, че и в България ще бъде същото.
Приятно четене!
Друлца и придружаващата я стража минаха под колоните и навлязоха в огромните зидове. Таванът към залата на втория етаж беше наполовина пробит. Мощен дъбов ствол стърчеше от пода, минаваше през втория етаж и стигаше чак извън покрива. Короната на дървото изпълваше почти цялата покривна ферма. На първия етаж беше настанена една част от войските на Кралцек. Заедно с оръжията и складовете с провизии. Последните — съвсем празни.
С кожено въже спуснаха от втория етаж кош от лико. Друлца и придружаващият я вулфан влязоха в него. Над тях заскърцаха колелата на желязна подемна макара, когато четирима войници от гвардията на вещицата ги заизтегляха нагоре.
Горе вулфанът й помогна да излезе от коша. Тя се огледа. Наоколо тичаха вулфански деца, играеха си с напълнени с пясък кожени топки или с дървени мечове. Друлца откри необикновено много жени вулфанки. Някои кърмеха бебета, други вършеха домакинска работа и разчесваха козината си.
Членовете от гвардията на вещицата имаха право да се съвкупяват с някоя жена колкото пъти поискаха. Също една екстравагантност на майка й. При войските на Кралцек и дума не можеше да става за такова нещо. Там войниците, които се допускаха до съвкупление, бяха подбирани според строги критерии.
Друлца откри и гвардейци чужденци. Един от апетитните жители на Южната земя, например. Кожата му беше почти черна, по главата и по раменете му имаше гъсти, черни къдри. Друлца се обърна с въздишка. Щом като свършеха и последните припаси, трябваше сериозно да се помисли как да се отнеме от Ургаца любимата й играчка. Най-късно до момента, когато ловните експедиции се върнеха с празни ръце. До квадратната стая под скелето за камбаните Друлца трябваше да се изкачи по обикновена стълба. Стенейки от болки в хълбоците, стигна до тясната платформа, върху която още преди двайсет години майка й установи лагера си. Откакто се издигна като вещица на вулфаните.
Друлца се уплаши, когато видя майка си: тя лежеше между разхвърляните кожи, белезникавосивата й козина беше мокра, а от черната й паст в ускорен ритъм излиташе парата от дишането й. Нямаше съмнение, Ургаца беше тежко болна.
— Мамо! Какво става с тебе?! — Друлца коленичи с охкане пред натъпканите с трева възглавници и кожи на старицата. — Та аз не знаех, че си болна! Защо не ме пусна по-рано при себе си?
Вещицата на вулфаните махна уморено с ръка. От нейната паст се чу хъркащо грачене. Друлца не разбра нито дума. Изглеждаше, че майка й е напълно изтощена. Наведе глава над устата на Ургаца.
— Могъщ враг… е на път… насам… — прошепна престарялата вулфанка. — Името му е… Маддракс… при него има орда голокожи…
Друлца се уплаши. Откъде майка й знаеше това име? Да не би херцогът да я е посетил? Изключено. Кралцек отбягваше вещицата като огън. Или пък още веднъж лично е разпитала тарака?
— Откъде знаеш това? — попита.
Вещицата вдигна глава и се подпря на костеливите си, покрити с бяла козина лакти.
— Оргуудоо… — изграчи тя. — Демонът… беше при мене… Тя тихо изстена. — Всичките ми сили… отнесе със себе си…
— Кой е този Маддракс? Откъде идва? Какво търси тук в Южната земя?
Старицата отново махна с ръка.
— Не би могла да го разбереш… Но не бива да се страхуваш от него…Той е… вече мъртвец… — Отново се отпусна в кожите и затвори очи. — Оргуудо ще му изпрати гибел… щом като стъпи в Южната земя… Ако все пак успее… да стигне до Боллуна… ще го унищожим ние… Тази е волята на Оргуудоо…
Друлца наблюдаваше старата си майка. Онова, което казваше, не й хареса. Беше затрупана до гуша с работа заедно с Кралцек да организира борбата с черния враг. Мнозина войници бяха загинали. Отговаряше за снабдяването с храна. А сега трябваше да се ядосва и с някакъв загадъчен чужденец!
Сякаш прочела мислите на дъщеря си, Ургаца поклати косматия си череп.
— Не ми е нужен нито един от твоите войници — прошепна. Но трябва да знаеш… и да ме подкрепиш…
Друлца разтегли въпросително устни.
— Маддракс е мой — каза вещицата. — Аз… ще му заложа капан. Вече… имам план…
Козината по гърба и тила на Друлца настръхна, когато Ургаца й разказа какво е намислила. Изведнъж устата й пресъхна.
— Ти си истинска вещица, мамо — прошепна тя.
Само Зорбан и Аруула помогнаха на Мат да изрови гадината. Всички останали мълчаливо наблюдаваха от скалистия горист склон. Никой не смееше да слезе долу в зеленото поречие.
Небходимо беше да разкопаят по-малко от метър, тогава извадиха от земята част от животното. Трупът му беше гладко отсечен. Не намериха никаква следа от остатъка. Вероятно някой от събратята му по вид го е изтеглил обратно в земята.