Синеокият варварин
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синеокият варварин». Краткое содержание книги:
Корт застана пред младата жена, така че да я прикрие с тялото си. Със своите метър и деветдесет и с проблясващия меч андроидът очевидно впечатли дребния човек, защото го накара да спре.
— Дръпни се от пътя ми! Настоявам да говоря с пилота на този аеробус.
Корт, разбира се, не помръдна, затова Шанел пристъпи напред и каза:
— Аз съм.
— В такъв случай ще ви информирам, млада жено, че това ще струва работата на всички онези некомпетентни особи в Центъра. Как се осмелявате да се отнасяте така непочтително към Негова светлост, високопоставения крал. Вие изглежда дори нямате представа с кого си имате работа. Това е недопустимо…
Младата жена остана с впечатлението, че бе само в началото на твърде дълга тирада, затова го прекъсна:
— Центърът не е виновен, че за състезанията са дошли толкова много посетители и няма достатъчно хатаари, за да бъдат превозени. Но аз съм тук, за да ви предложа услугите си.
— Е, това вече е нещо — изпуфка непознатият. — Вие ще ни помогнете да излетим незабавно…
— Съжалявам, но под превозване имах предвид хатаарите. Дори и аз не мога да приземя аеробус в града. Или може би не сте чели законите на тази планета и не знаете какво е позволено?
Мъжът видимо настръхна.
— В такъв случай вие също като нас сте заседнали тук, тъй като онези диваци вече ни информираха, че точно тези животни не можели да се наемат.
— Онези „диваци“ са воините на баща ми. Той им е наредил да ме съпроводят до дома, така че те не биха ви дали доведените за мен хатаари, който и да сте вие. И искам да им се извините, в противен случай няма да можете…
— Как смеете да ми говорите така! Как смеете…
— О! — изфуча с отвращение Шанел и се обърна; нямаше смисъл да продължава опитите да се разбере с подобна надута особа.
Изведнъж се оказа лице в лице с четиримата воини, които се бяха приближили тихо и я наблюдаваха, очевидно развеселени. Вероятно бяха чули думите й и именно това ги бе разсмяло — че ги бе защитила. Те самите никога не биха се обидили на човек, който бе толкова под тяхното ниво; даже не биха го забелязали.
— Дребният мъж със силния глас има нужда от твоята помощ, Шанел — рече Лоуен, воинът с кестенявите коси и кехлибарените очи. — По-добре се погрижи.
Младата жена помисли, че я подсеща за обещаното извозване, когато чу охкане. Обърна се. Вероятно посетителят бе опитал да й попречи да му обърне гръб и сега Корт стискаше пръстите му в юмрука си и ги извиваше така, че непознатият се свлече на колене.
— Пусни го, Корт.
Човекът бе освободен незабавно. В този момент се чу друг глас, спокоен и повелителен.
— Трябваше да разбереш по облеклото, че това е дъщерята на Ли-Сан-Тер. Извини се, Алрид.
— Но, Джордан…
— Извини се!
Дребният мъж, все още на колене, започна някаква дълга тирада за това колко съжалявал, че е обидил дъщерята на шодана. И наистина звучеше искрено. Младата жена обаче почти не го слушаше. Бе свела поглед и опитваше да види какво от нейната външност издаваше самоличността й. Не носеше чаурито, което обличаха всички жени на Кан-ис-Тран. Полата и наистина беше дълга до прасците, а блузата — без ръкави, но приликите свършваха дотук. Не носеше типичните полупрозрачни шалове, а беше цялата в бяло, с приглушен сребрист оттенък, но в никакъв случай не и прозрачно. Полата й беше тясна, късата блуза висеше свободно, но така, че да очертава фигурата й. Вместо сандали, носеше бели ботуши. Косата й бе здраво хваната на тила, а не свободно разпиляна.
Разбира се, забравяше единственото, заради което баща й щеше да я изпрати право у дома в двореца, ако не го носеше: бялото наметало около раменете. То ясно говореше, че се намира под закрилата на шодана. Синьото би свършило същата работа, тъй като това бе цветът на семейство Ли-Сан-Тер. Никоя жена в Кан-ис-Тран не излизаше без наметалото си; в противен случай мислеха, че е свободна и може да бъде поискана.
Но тези посетители нямаше как да знаят всичко това. Вероятно реакцията им се дължеше само на наметалото.
Най-сетне Шанел вдигна поглед към човека, накарал мърморкото да се извини.
Той вероятно бе Високопоставеният крал. Облеклото му не бе по-пищно от това на неговите придружители, но видът му бе по-царствен. Беше с късо подстригани светлоруси коси, смарагдово зелени очи и идеална височина — около метър и осемдесет и пет. Нищо във външността му не смущаваше.
Шанел обаче не го бе забелязала до този момент, а и той не й бе обърнал внимание, докато не бе разбрал коя е. Сега й се усмихваше, а от това стомахът й буквално се обърна. О, Звезди, защо всички ставаха толкова усмихнати, щом разберяха, че е член на семейство Ли-Сан-Тер?