Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Младежът, който беше донесъл чая, се появи отново, наведе се и прошепна нещо на ухото на жената.
— Добре, Таиб — каза тя. — Ей сега идвам.
Управителката се обърна към Халифа.
— Инспекторе, съжалявам. Тази вечер имаме частно парти и трябва да се погрижа за вечерята.
— Разбира се. Мисля, че свършихме.
Тримата се изправиха, върнаха се във фоайето на хотела, голямо, издържано в бяло пространство, с рецепция в дъното и тясна стълба към горния етаж в ъгъла. Възрастен мъж в мръсна джелаба миеше пода и си тананикаше.
— В портфейла на господин Янсен имаше снимка — каза Халифа и спря, за да се полюбува на няколкото фотографии на Гадис на стената. — На куче.
— Арминий ли? — усмихна се жената. — Домашен любимец от детството му. Пиет непрекъснато говореше за него. Казваше, че бил единственият му истински приятел в живота. Единственият, на когото някога бил имал доверие. Говореше за него, като че ли беше човек. — Тя млъкна, след което добави: — Беше самотен, така си мисля. Нещастен. Измъчваха го много демони.
Те погледаха още малко фотосите — двама мъже, въртящи шадуф на брега на Нил; жени, продаващи зеленчуци от вътрешната страна на портата Баб Цуеба в ислямския квартал на Кайро, момченце с тарбуш усмихнало се на обектива, — след което минаха през входната врата и излязоха на улицата. Две деца претичаха, подкарали автомобилна гума.
— Още нещо — каза жената, тъкмо когато полицаите щяха да си тръгват. — Може да не е важно, но Пиет беше заклет антисемит.
Последната дума произнесе на английски. Халифа присви очи.
— Какво означава това?
— Не знам как се казва на арабски. Беше… ма хабиш елйехуди-еен. Не обичаше евреи.
Раменете на детектива се напрегнаха леко, почти недоловимо, сякаш го беше ударил слаб ток, не толкова, че да го заболи, но въпреки това неприятно.
— Да?
— Не знам какво повече да ви кажа. Пред мен не говореше нищо. Но няколко пъти съм го чувала да разговаря с други хора — гости на хотела, местни. Ужасни неща. Че концлагерите не си били свършили докрай работата. Че трябвало да хвърлят ядрена бомба по Израел. Искам да кажа, онова, което става там, ми е неприятно, като на всички хора, но чак пък толкова омраза. Отвратително. — Тя сви рамене и пак се заигра с обицата си. — Може би трябваше да поспоря с него, но пък той беше стар, а старите хора са си малко откачени. Освен това не исках да се скараме и да си загубя работата. Както ви казах, това може би няма никакво значение.
Халифа извади цигарите, запали и дръпна дълбоко.
— Може би. Но ви благодаря, че го споменахте. Ако има нещо, ще ви се обадим.
Той кимна за довиждане, обърна се и пое по улицата смръщен, пъхнал ръце в джобовете си. Сария го догони.
— Напълно съм съгласен — каза той. — За евреите.
Халифа го изгледа.
— Мислиш, че концлагерите са хубаво нещо, така ли?
— Мисля, че изобщо не ги е имало — изсумтя Сария. — Израелска пропаганда. Тази седмица го писаха и в „Ал Акбар“.
— И ти им вярваш?
Сария сви рамене.
— Колкото по-бързо се изличи Израел от картата, толкова по-добре — отвърна, заобикаляйки въпроса. — Онова, което правят с палестинците… непростимо е. Избиват жени и деца.
За миг на Халифа му се дощя да се скара с него, обаче размисли. Завиха по улицата и мълчаливо закрачиха покрай Нил. Зад гърбовете им отекваше напевът на мюезина, призоваващ вярващите на вечерна молитва.
Израел — пустинята край Мъртво море, близо до Йерихон
Мъжът крачеше напред и назад покрай хеликоптера, пушеше дебела пура и погледът му се стрелкаше от пустия неасфалтиран път отпред към часовника му и обратно. Беше тъмно, единствената светлина идваше от изгряващата луна в трета четвърт, която обливаше пустинята с жълтеникаво сияние. Беше много тихо и стъпките на мъжа отекваха неестествено шумно и сякаш пробиваха неподвижния нощен въздух. Беше прекалено тъмно, за да се разгледа добре фигурата му, но си личеше, че е среден на ръст и много слаб, с гърбав нос, бяла ярмулка на главата и сърповиден белег на лявата буза.
— Да имаш представа кога ще дойде? — долетя глас от кабината на хеликоптера.
— Скоро. Много скоро — отвърна мъжът.
Продължи да крачи, като потупваше нервно с длан по хълбока си, спираше от време на време и накланяше глава, за да чува по-добре. Изминаха пет минути, десет, след което нощният въздух донесе едва доловимото боботене на мотор, а после и хрущенето на чакъла под гумите на автомобил. Мъжът застана в средата на пътя. Колата със загасени фарове бавно изникна от безформените сенки, спря на десетина метра и шофьорът излезе. Посрещачът отиде при него и двамата заобиколиха колата. Шофьорът отвори багажника. Чу се стон и от там излезе мъж, като се подпираше на ръката на шофьора. В тъмнината личеше само, че е по-млад от пушача на пури, че косата му е гъста и черна и че около врата му е увита карирана куфия.