Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
Преди войната представленията и концертите се даваха два-три пъти седмично, лятно време на открито, а през зимата и при лошо време в театралната зала на замъка, една от най-прекрасните, и съперница по акустика на най-добрите зали в Европа.
Всяка вечер част от публиката трябваше да се връща. Целият Париж и светският международен елит се тълпяха и си оспорваха с цената на злато петстотинте места. Барон Вайзефорт беше станал една от най-забележителните личности в париж.
— В момента театърът е затворен — каза Краген на Фредерика. — Много от музикантите са във войската, доброволци. Оркестърът свири за войниците. Той прави обиколки в Северна и Източна Франция. Господин баронът се надява да даде няколко представления тази пролет, ако военните събития се развиват благополучно.
Фредерика поиска да й кажат точно какви ще бъдат нейните задължения в замъка.
— Да свири вечер на господаря, когато той работи и пожелае това, да акомпанира на гастролиращите в замъка артисти. Госпожицата ще има много свободно време. Ще може да идва в Париж, когато пожелае. Ако госпожицата приеме предложението на господин барона, една кола ще дойде да я вземе утре.
На тръгване Краген й остави много внимателно на масата един плик.
— В него — каза й той — е възнаграждението на госпожицата за шест месеца и разноските за път.
Така Фредерика бе ангажирана от барон Вайзефорт.
Фредерика никога не ще забрави пристигането в Бодезер.
Една кола от Бодезер е дошла да я вземе. Късно следобед тя напуска Париж. Малко след излизането си от града колата поема един самотен път през полето.
Пейзажът е с меки хълмове, гори, ливади — погребан под снега и забулен в мъгла. Дърветата край пътя и полето приличат на призраци. Никакъв шум, никакво движение. Всичко е неподвижно, тишина и самотност. Започнало е наново да вали сняг. Снежинките падат бавно, тихо. Денят се е превърнал в сив, мек здрач.
Колата навлиза в една гора и дълго време пътува през нея, стига пред една величествена ограда от ковано желязо, вградена във висок и дебел зид. Вратите на портата бавно се отварят. Колата подскача по една великолепна алея, засадена отляво и дясно с тройна редица високи дървета, и навлиза в широко полуокръжно пространство, от което се отправят шест алеи, подобни на тези, които току-що бяха преминали. Това е една обширна площ, в дъното на която се издига постройката на замъка, слабо очертан в мъглата. Колата спира пред широката площадка с двойна стълба.
Едно крило на вратата се отваря. Златна светлина на талази осветява покритите със сняг стъпала. Един мъж, облечен в черно, слиза по площадката с бавни тържествени стъпки, държи високо свещник със запалени свещи, чийто пламък вятърът поваля и на моменти заплашва да загаси, когато някоя снежинка падне върху него. Мъглата, снегът, нощта, трепкащата светлина на свещите и мълчанието очертават фантастична картина.
Човекът слиза и отваря вратичката на колата. Това е Краген. Фредерика излиза, колебае се и се оглежда. След като я поздравява тържествено, Краген я поканва да го последва. Когато стъпва още на първото стъпало на площадката, едно нестройно и остро грачене изведнъж прозвучава откъм покрива. Тъй внезапно е, че Фредерика подскача. Свещникът трепери в ръката на Краген. Той се обръща. Смутен е. Фредерика се чувствува обхваната от страх.
— Няма нищо — казва Краген. — Там горе има един гарван. Събудил се е от светлината.
Той почва да изкачва стъпалата. Фредерика го следва бавно, уплашена, разкъсвана от любопитство и в същото време обхваната от неудържимо желание да избяга. Но е твърде късно да се откаже. Тя се съвзема, прекрачва прага. Вратата се затваря зад нея.
— Госпожица Илзен — известява тържествено Краген.
Тя пристъпва боязливо. Ето я в един хол с грамадни размери. Високи прозорци на малки квадрати. Голяма стълба се извива изящно към първия етаж. По средата на хола — три стъпала, а върху издигнатата част — една дълга и широка маса от масивно дърво. На двата края на масата — два тежки сребърни свещника с безброй запалени свещи. Около креслата, прав зад всичко това, по средата, опрял двете си ръце върху облегалото с резба, един мъж я гледа, докато тя се приближава. Това е барон Вайзефорт.