Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Ако този човек и дъщеря му са били в морето, приливът щеше да ги върне.
— Но…
— Няма да намерите телата им, лейтенант.
Паран се озадачи.
— Сега какво?
Тя само го погледна и обърна коня.
— Сега се връщаме.
— И само това ли? — Той я зяпна, докато тя обръщаше коня си, после подкара в тръс, за да я догони. — Почакайте малко, адюнкта — каза й, след като се изравни с нея.
Тя го изгледа предупредително. Паран тръсна глава.
— А, не! Щом вече съм в личния ви състав, искам да знам повече за това, което става.
Тя отново си сложи шлема и стегна здраво каишките под брадичката си. Дългата й коса провисна на парцаливи въжета върху имперската й пелерина.
— Е, добре. Както знаете, лейтенант, аз не съм магьосница…
— Не сте — каза Паран хладна усмивка. — Вие само ги издирвате и ги убивате.
— Не ме прекъсвайте. Смятах да кажа, че съм проклятие за чародейството. Това, лейтенант, означава, че макар да не практикувам магия, имам вземане-даване с нея. Така да се каже. Познаваме се с нея, ако така предпочитате. Познавам шаблоните на магьосничеството и са ми познати шаблоните на онези умове, които го използват. В този случай трябваше да стигнем до извода, че клането е пълно и безразборно. Не е нито едното, нито другото. Тук има диря и ние с вас трябва да я открием.
Паран кимна замислено.
— Първата ви задача, лейтенант, е да отидете до близкото тържище… как се казваше?
— Джером.
— Да, Джером. Те познават тази рибарска махала, защото тук са продавали улова си. Поразпитайте, разберете кое от рибарските семейства е включвало баща и дъщеря. Донесете ми имената и описанията им. Използвайте войската, ако местните се окажат опърничави.
— Няма да се опъват — увери я Паран. — Канците са услужлив народ.
Изкачиха се по пътеката и спряха на пътя. Между труповете долу трополяха коли, воловете мучаха и биеха в пръстта накървавените си копита. Войнишки викове се носеха из гъмжилото, а над всичко това кръжеше облак от хиляди птици. Вонеше на паника. В отсрещния край стоеше капитанът, шлемът му висеше на едната му ръка.
Адюнктата се загледа натам с присвити очи.
— Заради тях, дано да се окажете прав, лейтенант.
Докато капитанът гледаше двамата приближаващи се конници, нещо му подсказа, че спокойните му дни в Итко Кан са преброени. Шлемът в ръката му изведнъж натежа. Той изгледа накриво Паран. Това благородниче пак се беше уредило. „Сто конци го дърпат всяка стъпка по пътя към някое сладко постче в някой мирен град.“
Двамата излязоха на билото и той видя, че Лорн го гледа съсредоточено.
— Капитане, имам една молба към вас.
Капитанът изсумтя. „Молба, в името на Гуглата! Императрицата сигурно всяка сутрин си проверява чехлите да не би тази вече да ги е обула.“
— Разбира се, адюнкта.
Тя слезе от коня си, Паран — също. Лицето на лейтенанта беше равнодушно. Наглост ли бе това, или адюнктата му беше дала повод за размисъл?
— Капитане — започна Лорн, — разбирам, че в Кан се набират войници. От околностите на града ли събирате хората?
— За войската? Най-вече оттам, разбира се. Градските имат много повече, от което да се лишат. Плюс това, те първи чуват лошата вест. Повечето селяни още не знаят, че в Дженабакъз провалът е пълен. И смятат, че гражданите просто са си глезльовци. Може ли да попитам защо питате?
— Можете. — Лорн загледа войниците, разчистващи пътя. — Трябва ми списък на новите наборници. От последните два дни. Тези, които са родени в града, ги забравете, само от външните. И само жените и старците.
Капитанът отново изсумтя.
— Списъкът сигурно ще е кратък, адюнкта.
— Дано, капитане.
— Разбрахте ли какво се крие зад всичко това?
Все така загледана в трескавата дейност по пътя, Лорн отвърна:
— Представа нямам.
„Да бе — помисли капитанът. — Аз пък съм превъплътеният император.“
— Лошо — измърмори той.
— О! — Адюнктата се обърна към него. — Лейтенант Паран вече е в състава ми. Вярвам, че ще направите необходимите размествания.
— Както заповядате, адюнкта. Обичам канцеларщината.
Думите му му спечелиха бегла усмивка, после лицето й отново стана сериозно.
— Лейтенант Паран тръгва веднага.
Капитанът погледна младия благородник и се усмихна така, че усмивката му да каже всичко. Да служиш на адюнктата беше все едно да си червеят на куката. Адюнктата беше куката, а от другия край на кордата беше императрицата. Да се гърчи.
На лицето на Паран се изписа кисела физиономия.
— Слушам, адюнкта. — Той отдаде чест и препусна по пътя.
Капитанът го погледа, докато се отдалечи, после каза:
— Нещо друго, адюнкта?