Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Зъби, предимно. Много големи, много остри зъби.
Капитанът се окашля и каза:
— В Итко Кан не е имало вълци от сто години. Във всеки случай, наоколо няма леш…
— Вълци са били — настоя Паран. — Големи като мулета. Няма дири, адюнкта. Едно валмо козина няма.
— Значи не са били вълци — каза Лорн.
Паран сви рамене.
Адюнктата си пое дъх, задържа го и бавно въздъхна.
— Искам да го видя това рибарско селище.
Капитанът понечи да си сложи шлема, но адюнктата поклати глава.
— Лейтенант Паран ще е достатъчен, капитане. Бих ви посъветвала междувременно да поемете охраната лично. Мъртвите трябва да се приберат колкото може по-скоро. Всички свидетелства за погрома трябва да се заличат.
— Разбрано, адюнкта — отвърна капитанът. Надяваше се, че е прикрил облекчението си.
Лорн се обърна към младия благородник.
— Е, лейтенант?
Той кимна и смуши коня си.
Чак когато птиците започнаха да се пръскат от пътя им, адюнктата неволно завидя на капитана. Хранещите се с леш твари разкриха пред нея килим от броня, потрошени кости и месо. Въздухът беше горещ, подпухнал и гъст. Видя войници, още с шлемове — вратовете им бяха прегризани сякаш от някакви огромни, ужасяващо яки челюсти. Видя разкъсани ризници, смачкани щитове и ръце, изтръгнати от раменете. Не издържа и се втренчи в морето, безсилна да обхване с ума си мащабите на жестоката касапница. Жребецът й, отгледан от най-добрите раси в Седемте града, боен кон, обучен и свикнал с кръв, бе изгубил гордата си непокорна стъпка и пристъпваше боязливо по каменната настилка.
Лорн осъзна, че трябва да разсее с нещо ума си, и го потърси в разговора.
— Лейтенант, вие получихте ли вече назначението си?
— Не, адюнкта. Очаквам да ме назначат в столицата.
Тя повдигна вежда.
— Нима? И как смятате да го уредите?
Паран примижа и се подсмихна.
— Все някак ще се уреди.
— Разбирам. — Лорн замълча. — Благородниците от доста време се въздържат да се стремят към военни назначения: предпочитат да си кротуват, нали?
— Още от първите дни на империята. Императорът не хранеше обич към нас. Докато грижите на императрица Ласийн май са насочени в друга посока.
Лорн изгледа младежа.
— Поемате голям риск, лейтенант. Освен ако арогантността ви не стига дотам, че да предизвикате адюнктата на императрицата. Толкова ли сте уверен в непобедимостта на своята кръв?
— Откога казването на истината е арогантност?
— Все пак сте млад, нали?
Това, изглежда, жегна Паран. По гладко обръснатите му бузи пробяга червенина.
— Адюнкта, през последните няколко часа газих до коленете раздрана плът и съсирена кръв. Бих се с чайки и врани за тела… знаете ли какво правят тези птици? Точно? Дерат късове месо и се бият за тях; тъпчат се с очи, езици и сърца. В ненаситната си алчност налитат на всякаква плът… — Замълча, овладя се и се изправи в седлото. — Вече не съм чак толкова млад, адюнкта. Колкото до „арогантността“, честно казано, все ми е едно. С истината не можеш да си играеш, не и тук, не и сега — вече не.
Стигнаха отсрещния склон. Една тясна пътека вляво водеше надолу към морето. Паран я посочи и смуши коня си.
Лорн го последва — гледаше замислено широкия му гръб, — после вниманието й се насочи към пътя. Той беше тесен и заобикаляше скалите на носа. Вляво пропадаше рязко на шестдесет стъпки надолу. Беше отлив и вълните се разбиваха в рифа на няколкостотин разтега от брега. Долу се виждаха локви, отразили в тъмните си води облачното небе.
Завиха и видяха извита като полумесец пясъчна ивица. Над нея, в подножието на носа, се простираше широк тревист бряг, по който бяха наклякали десетина колиби.
Адюнктата погледна към морето. Лодките се полюшваха, привързани за кейовете. Въздухът над плажната ивица и низината на прилива беше пуст — не се мяркаше нито една птица.
Тя спря коня си. Миг след това Паран я погледна през рамо и направи същото. Тя смъкна шлема си и разтърси дългата си кестенява коса — беше мокра и сплъстена от потта. Лейтенантът я погледна питащо.
— Лейтенант Паран, докладът ви беше добър. — Тя вдиша соления въздух и срещна очите му. — Боя се, че няма да бъдете назначен в Унта. Заповедите си ще получавате от мен, като офицер, назначен в личния ми състав.
Очите му бавно се присвиха.
— Какво е сполетяло тези войници, адюнкта?
Тя не му отговори веднага. Отпусна се в седлото и замислено огледа морската шир.
— Някой е бил тук. Чародей с голяма мощ. Нещо се е случило и вниманието ни е било отвлечено, за да не го разкрием.
Паран зяпна.
— Да избие четиристотин души само за да ни заблуди?