Жътварят
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жътварят». Краткое содержание книги:
Активистът за правата на мъртвите Рег Шу (един от девизите му гласи: „Защо търпите да ходят по вас?“) изведнъж има повече работа, отколкото някога си е мечтал. А току-що починалият Уиндъл Пунс се събужда в ковчега и установява че се е върнал към живота във вид на труп. И ето — на Уиндъл и не особено плашещата групичка неумрели в Анкх-Морпорк1 се пада мисията да опазят света на живите.
През това време в малка ферма далеч, много далеч от града един висок мрачен непознат се оказва много сръчен с коса в ръцете. Има реколта за прибиране в хамбарите. И едно твърде странно единоборство за спечелване.
— Исках да кажа, че за тях е традиция! — озъби се Ридкъли. — Там, където отраснах, имаше няколко достопочтени вампири. От векове си бяха все същите.
— Те обаче смучат кръв — не отстъпваше Старшият наставник. — Не е особено достопочтено занятие.
— Четох някъде, че нямали нужда от цялата кръв — вмъкна Деканът, напиращ да се прояви. — Потребно им било нещо в нея. Май се нарича хемогоблини.
Другите се вторачиха в него и той вдигна рамене.
— Аз откъде да знам защо е така? Хемогоблини. Това беше написано. Било свързано с желязото в кръвта.
— Аз пък съм убеден, че нямам никакви железни гоблини, духове или таласъми в кръвта! — отсече Старшият наставник.
— Поне вампирите са по-поносими от някое зомби — изрази мнението си Деканът. — Много по-изискани твари. Вампирите не се тътрят насам-натам през цялото време.
— Впрочем възможно е и човек да бъде превърнат в зомби — бъбриво се намеси Лекторът по съвременни руни. — И не е задължително да стане с магия. Стига да имате черен дроб от един рядък вид риба и извлек от един вид корен. Глътнеш ли супена лъжица от отварата, събуждаш се зомби.
— И кой е този вид риба? — заяде се Старшият наставник.
— Аз как бих могъл да науча?
— Кой ли изобщо би могъл да научи това? — довърши го Старшият наставник гадничко. — Нима човекът е станал от леглото една сутрин и е възкликнал: „Брей, каква идея ме осени, ей сега ще превърна някого в зомби и имам нужда от черния дроб на рядка риба и парченце корен, само трябва да налучкам точно кои.“ Нали си представяш как кандидатите да се подложат на експеримента вече са се наредили на опашка прел колибата му? Номер 94 — черен дроб от червеноивичеста рибка и корен от растението маниака… не свършиха работа. Номер 95 — черен дроб от остропереста риба и корен дум-дум… не свършиха работа. Номер 96…
— Какви ги плещиш? — не сдържа досадата си Архиканцлерът.
— Просто изтъквам абсолютното неправдоподобие на тази…
— Млъкни — делово нареди Ридкъли. — Както аз го виждам… я ме чуйте — смъртта трябва да си продължава, нали? Винаги има смърт. В това е същината на живота. Първо си жив, после си мъртъв. Не може да престане изведнъж.
— Да, но с Уиндъл не се случи — напомни Деканът.
— Има си я през цялото време — не го слушаше Ридкъли. — Всякакви живинки умират. Дори зеленчуците.
— Не съм чувал Смърт да се е явявал лично за кончината на никой картоф — усъмни се Деканът.
— Смърт идва при всички — убедено заяви Архиканцлерът.
Останалите закимаха дълбокомислено.
След малко заговори Старшият наставник:
— Да знаете, наскоро прочетох, че всеки атом в телата ни се сменял за седем години. Наместват се нови, пък старите се махат. И така непрекъснато. Да се смаеш.
Старшият наставник умееше да причинява на разговора онова, което гъстият петмез прави с прецизния механизъм на часовника.
— Я гледай. И какво става със старите? — събуди се любопитството на Ридкъли.
— Не ми е ясно. Май просто си се реят във въздуха, докато се пъхнат в другиго.
Архиканцлерът като че се почувства засегнат.
— Дори за магьосниците ли важи?
— О, да. За всекиго. Това е част от тайнството на битието.
— Нима? Според мен пък си е пример за лоша хигиена. Нима ли начин да го прекратим?
— Не ми се вярва — проточи разколебан Старшият наставник. — Май е невъзможно да прекратяваме тайнствата на битието.
— Но както ти го казваш, всеки от нас се състои от всеки друг.
— Да. Нали е изумително?
— Не, отвратително е — сряза го Ридкъли. — Както и да е, щях да изтъкна… щях да изтъкна, че… — Поспря, за да си събере мислите. — Никой не може да отмени смъртта. А Смърт не може да умре. Все едно да накараш някой скорпион да ужили себе си.
— Всъщност — намеси се Старшият наставник, винаги готов да помогне с подходящ факт — напълно е възможно скорпионът да се…
— Млъкни — прекъсна го Архиканцлерът.
— Не бива да позволяваме един неумрял магьосник да се шляе тук — възмути се Деканът. — Как да познаем какво ще му щукне да направи? Трябва да го… усмирим окончателно. За негово добро е.
— Правилно — одобри Ридкъли. — За негово добро е. И едва ли ще е толкова трудно. Нали има десетки начини да се справиш с неумрелите?
— Чесън — безпрекословно съобщи Старшият наставник. — Неумрелите не понасят чесън.
— Не мога да ги виня. И аз не го понасям — сподели Деканът.
— Неумрял! Неумрял! — разпищя се Ковчежникът и го посочи обвинително с пръст.
Вече не му обръщаха внимание.
— Да, можем да използваме свещени символи и предмети — изброяваше Старшият наставник. — Обикновеният неумрял се разпада на прах, щом ги погледне. Те не обичат и дневна светлина. Ако пък се опъват, имаме и погребението на кръстопът. С този похват няма грешка. И забиваме в тях кол, за да не се надигнат отново.