Жътварят
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жътварят». Краткое содержание книги:
Активистът за правата на мъртвите Рег Шу (един от девизите му гласи: „Защо търпите да ходят по вас?“) изведнъж има повече работа, отколкото някога си е мечтал. А току-що починалият Уиндъл Пунс се събужда в ковчега и установява че се е върнал към живота във вид на труп. И ето — на Уиндъл и не особено плашещата групичка неумрели в Анкх-Морпорк1 се пада мисията да опазят света на живите.
През това време в малка ферма далеч, много далеч от града един висок мрачен непознат се оказва много сръчен с коса в ръцете. Има реколта за прибиране в хамбарите. И едно твърде странно единоборство за спечелване.
— … проклет да съм, ако си отстъпя стаята на някакво зомби, след като си чаках реда толкова години…
— Ама че правило…
Уиндъл Пунс отново се шматкаше из главата си.
Шантава история. Откакто умря… или престана да живее… или каквото там го сполетя, умът му се избистри както никога.
А и май по-лесно боравеше с тялото си. Почти не губеше време с дреболиите около дишането, далакът като че вършеше някаква работа, сетивата звъняха от напрежение. Храносмилането обаче още си оставаше сериозна загадка.
Огледа се в един сребърен поднос.
Увери се, че изглежда мъртъв. Бледо лице, но зачервено под очите. Тяло на покойник. Още мърдаше, обаче си оставаше мъртво в края на краищата. Нима е честно? Нима е справедливо? Нима такава награда трябва да се падне на човек, вярвал непоклатимо в прераждането почти 130 години? Нима беше в реда на нещата да се върне към живота като труп?
Вече не се питаше защо хората вярват, че неумрелите са винаги вбесени.
Предстоеше да се случи нещо превъзходно, макар и от гледна точка на по-далечното бъдеще.
От гледна точка на по-близкото или средносрочното бъдеще събитието щеше да бъде ужасяващо.
Такава е разликата между внезапно появилата се прекрасна ярка звезда в зимното небе и непосредствената близост до избухнала свръхнова. Такава е разликата между прелестта на утринната роса по паяжината и положението на уловената мушица.
Предстоящото не би трябвало да се случва още хиляди години.
Само че щеше да се случи ей сега.
Мястото беше отдавна зарязан шкаф в наполовина порутен зимник насред Сенките, най-стария и пропаднал квартал на Анкх-Морпорк.
Туп.
Мек звук като от падането на първата дъждовна капка във вековен прахоляк.
— Защо не накараме някой черен котарак да мине по ковчега му?
— Но той няма ковчег! — изхленчи Ковчежникът, чийто допир с действителността поначало не беше особено устойчив.
— Добре, де, да му купим хубав новичък ковчег и тогава да накараме котарака да мине по него.
— Стига тъпотии. Трябва да го принудим да пусне вода.
— Какво?!
— Да пусне вода. Неумрелите не могат.
Магьосниците, струпали се в кабинета на Архиканцлера, отделиха на това твърдение цялото си вцепенено внимание.
— Ама сигурен ли си? — промърмори Деканът.
— Всеизвестен факт — натърти Лекторът по съвременни руни.
— Той обаче пускаше вода честичко, докато беше жив — с нескрито съмнение напомни Деканът.
— Щом е мъртъв, не може.
— Тъй ли било? Да, бе, звучи логично.
— Уф, да препуска по вода! — сепна се изведнъж Лекторът. — Не може да препуска по вода. Извинявайте. Неумрелите не могат да минават по вода, камо ли пък по течаща.
— Хе, и аз не мога да препускам по вода — възрази Деканът.
— Ти си неумрял! Неумрял! — изквича Ковчежникът, който по малко губеше власт над себе си.
— Ох, стига си го разстройвал! — помоли Лекторът и потупа по гърба треперещия си колега.
— Ами не мога и толкоз — заинати се Деканът. — Потъвам в нея.
— Неумрелите обаче дори не могат да минат над вода по мост. И… дали той е единственият, а? — сети се Лекторът. — Да не станат масова напаст?
Архиканцлерът тропаше с пръсти по бюрото си.
— Не е хигиенично разни мъртъвци да се разкарват наоколо.
Всички се смълчаха. Не бяха погледнали на затруднението и от този ъгъл, но Муструм Ридкъли беше тъкмо от хората, на които хрумват такива неща.
В зависимост от гледната точка би могло да се каже, че Муструм Ридкъли е или най-добрият, или най-лошият Архиканцлер на Невидимия университет през последните стотина години.
Първо, присъствието му просто се натрапваше. Не защото беше най-едрият, но необятният му дух сякаш успяваше да заеме цялото достъпно пространство. Неведнъж се натряскваше до козирката на вечеря — напълно приемливо и достойно поведение за един магьосник. После обаче отиваше в покоите си и мяташе стрелички по мишена през цялата нощ, а в пет часа сутринта излизаше на лов за патици. Крещеше на хората. Опитваше се да им вдъхне повече бодрост. И рядко носеше благопристойна роба. Той успя да убеди госпожа Уитлоу, страховитата икономка на Университета, да му ушие торбест костюм в крещящо синьо и червено. И оттогава магьосниците го зяпаха озадачени два пъти на ден да подтичва усърдно около сградите, привързал с канапче под брадичката островърхата си шапка. Подвикваше им жизнерадостно, защото в основата на характера на хора като Муструм Ридкъли е по-здравото от стомана убеждение, че всеки би могъл да им подражава, стига само да поиска.