Престъплението в къщата на Грюн
- Автор: Сенекал Жакмар —
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Венова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Престъплението в къщата на Грюн». Краткое содержание книги:
— Всичко това е възхитително ясно — похвали го Дюлак. — От вашето показание излиза, скъпи Вотан, че притежавате желязно алиби.
— Това ме радва — отвърна сухо Грюн и околната температура спадна изведнъж с няколко градуса. Разрешете да ви кажа нещо, господин главен инспектор: ако бях искал да удавя снаха си, нямаше да оставя отпечатъци по шията й. Подобни глупости не подхождат на характера ми. И ако изобщо откриете убиеца, то ще бъде единствено по тази грешка.
— Убийците винаги правят грешки. Няма съвършено убийство, иначе какво щяхме да правим ние?
— Искате ли сега да видите жена ми? — Точно за това щях да ви помоля.
— Отивам да я извикам. Впрочем, ще имате ли нещо против, ако и аз присъствувам на разговора?
— Това не е в порядките ни, Вотан, но…, добре. Ще направя едно изключение за вас.
— Тъй като съм оневинен, нали… — рече саркастично Грюн. После отвори вратата и извика с глас, който можеше да събори стените: — Едвиж!
Последната не закъсня. И инспектор Холц отново почувствува силата на характера й. Колко жени в подобни обстоятелства биха стенали, хленчили, прикривайки се зад своята кърпичка. Докато тя стоеше изправена и невъзмутима, обърнала красивото си сериозно лице на мадона към двамата полицаи.
— Извинете ме, госпожо, за безпокойството — започна Дюлак.
— Вие изпълнявате дълга си, господине — бе сухият отговор и Дюлак си взе бележка. Холц не се беше излъгал: „клиентката“ щеше да бъде трудна.
Дюлак седна така, че да може да наглежда Грюн, без да изпуска от погледа си Едвиж. Той се страхуваше най-много да не би шефът на семейството да диктува отговорите на жена си с незабележими знаци или погледи. Но се лъжеше. През цялото време, докато говореше, Едвиж не обърна нито веднъж глава към мъжа си.
— Бих искал да ви попитам, госпожо, какво точно правихте в деня на трагедията.
— Значи, е убийство? — бързо попита Едвиж със спокойния си глас.
Тримата мъже се спогледаха и победоносна усмивка просветна за миг в погледа на Вотан. Жена му се показваше достойна за него и той тържествуваше.
— Така ли е, господине? — настоя тя.
— Да, госпожо.
— Иначе тези въпроси биха били безпредметни и… неуместни, струва ми се.
— Напълно сте права. Простете, че веднага не ви осведомих.
„Прекалено се извинявам, откак съм“ — горчиво си помисли той. Но сега на първа линия беше следствието и ако искаше хората да говорят, трябваше да ги гали по посоката на косъма.
— Какво съм правила в четвъртък… пазарувах следобеда за вечерните гости.
— Извинете, госпожо, колко беше часът, когато снаха ви…
— Диана не ми беше снаха — прекъсна го Едвиж. — Защо трябва да се използува тази дума? Всички знаят, че Дьони и Диана не бяха женени. И това не е срамно. А колкото до женитбата, нито единият, нито другият бързаше и, бога ми, то си беше тяхна работа. На края предлагам, когато става дума за Диана, да я наричаме Диана, искате ли?
Двамата полицаи я гледаха втрещени.
— Така, беше към шест… осемнадесет часа — продължи тя, — когато видях Диана за последен път. Бяхме в хола, мъжът ми и аз, и тя мина да пийне нещо.
— Колко време остана?
— Не повече от десет минути.
— Поведението й естествено ли ви се стори?
— Съвсем.
— За какво говори?
— Не приказвахме много, защото телевизорът беше пуснат. Струва ми се, чух я да казва, че ще се възползува от свободната си вечер, за да си легне рано. Тя работеше като разпоредителка в „Лорелай“, изморително занимание.
— Това ни е известно.
— След като си отиде, придружих Терез до приземния етаж, за да подготвим ателието за вечерната сбирка. В деветнадесет часа ние вечеряхме…
— Ние?
— Тоест: Терез, мъжът ми и аз.
— После?
— В двадесет и тридесет слязохме, за да посрещнем гостите.
— Те откъде влязоха? Оставяте ли отворени решетките на магазина?
— Разбира се, че не! Гостите звънят на входа на външното стълбище и прекосяват антрето.
— Къде стават обикновено срещите ви в магазина или в ателието?
— Разполагаме се в магазина, но подреждаме напитките и сандвичите на една маса в ателието. Междинната врата е широко отворена и всеки може свободно да преминава от едната в другата стая, за да си вземе сандвич, да си сипе питие или да погледа работите на Вотан.
— Така ли беше и последния четвъртък?
— Точно така.
— Не се случи нещо необикновено?
— Нищо.
— А нямаше ли спречкване между съпруга ви и дъщеря му? — попита невинно инспекторът.