Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— Освен това? — подкани го Мелани.
— От болестта на Мадзуко езикът със сигурност не се подува — завърши лекарят с изразителна физиономия. — Струва ми се, че е… нещо много подобно на отрова.
Отрова. Докато лекарят се качваше в стаята си, всички стояхме мълчаливо, загледани в трупа. Йезуитът се прекръсти за първи път. Синьор Пелегрино отново прокле злата съдба да има мъртвец в странноприемницата, може би дори отровен, и се запита какво ли щеше да каже жена му, когато се върне.
Тогава наемателите заговориха за прочути случаи на отравяне или предполагаеми такива. Най-известни бяха случаите с някогашни крале като Карл Плешивия, Лотар, кралят на франките, или сина му Людовик, а в по-ново време, арсениковите смеси и т.нар. „кантарела“, използвани от Борджиите за мерзостните им престъпления и от династиите Валоа и Гиз. Един скрит трепет беше преминал през цялата група, тъй като страхът и отровата са родни сестри: някой припомни как Анри дьо Навар, преди да стане крал на Франция под името Анри IV, сам слизал на бреговете на Сена, за да загребе водата, която щял да пие по време на ядене, страхувайки се да не стане жертва на отровни отвари. Нима дон Хуан Австрийски5 не беше умрял, понеже нахлузил отровни ботуши?
Стилоне Приазо реши да напомни как Катерина Медичи бе отровила Жана д’Албре, майката на Анри Наварски, като използвала ръкавици и парфюмирани якички, и бе повторила начинанието дори със собствения си син, подарявайки му една прекрасна книга посветена на лова, чиито страници, леко слепени, той трябвало да разлиства, навлажнявайки върха на пръстите си с език. Страниците били напоени със смъртоносна италианска отрова.
С приготвянето на подобни смъртоносни препарати, подхвърли някой, се занимавали основно астролозите и майсторите на парфюми. А пък друг извади от прахта историята на Сент-Бартелеми, прислужник на прословутия приор на абатството Клюни, който изпратил на оня свят кардинал дьо Лорен, заплащайки му с отровни златни монети; докато Хайнрих от Лютцел умрял от отрова, поставена в осветената комка, с която се бил причестил — (какво богохулство!).
Стилоне Приазо започна да разговаря полугласно ту с един, ту с друг. Разправяше, че за поетите и за тези, които упражнява изкуството на красивото писане отдавна се говорят всякакви измислици, но че той бил само един поет и живеел заради поезията, Бог да му прости нескромността.
После всички се обърнаха към мен и пак захванаха да ми задават въпроси за бульона, който тази сутрин бях поднесъл на синьор дьо Муре. Трябваше да повторя многократно, че абсолютно никой освен мен, не се беше приближавал до ястието. Много трудно най-накрая се убедиха и изгубиха интерес към присъствието ми.
Изведнъж забелязах, че единственият, който беше изоставил компанията, бе абат Мелани. Вече беше късно и реших да сляза в кухнята, за да се захвана с почистването.
В коридора се сблъсках с младия англичанин, синьор Бедфорд, който ми се струваше доста възбуден, може би защото не бе присъствал на лекарското заключение, тъй като беше пренесъл багажа си в нова стая. Наемателят се влачеше бавно и изглеждаше тъжен, както никога. Когато се явих внезапно пред него, подскочи.
— Аз съм, синьор Бедфорд — успокоих го.
Погледна мълчаливо и учудено пламъка на лампата, която държах в ръка. Беше изоставил за първи път обичайната си флегматична поза, която изтъкваше превзетата му и високомерна природа, и презрението, с което се отнасяше (и често ми го показваше) към мен, простия слуга. Син на майка италианка, Бедфорд изобщо не се затрудняваше да се изразява на нашия език. Даже красноречието му в разговорите, които придружаваха вечерите, беше ставало повод за веселие у нашите наематели.
Ето защо неговото мълчание тази вечер ме порази още повече Обясних, че по мнение на лекаря, нямаше за какво да се притесняваме, тъй като със сигурност не ставаше дума за чума. Все пак съществуваха подозрения, че дьо Муре може да е погълнал някаква отрова.
5
Дон Хуан Австрийски (1547–1578 г.) — незаконен син на Карл V Испански, император на Свещената Римска Империя и полубрат на Филип II Испански. Като военачалник на испанската армия побеждава турската войска в прочутата морска битка при Лепанто. — (Бел.ред.)