Разбудени фурии

— Обаждат се — каза тя. Стойката й пак се отпусна също тъй светкавично и делово, както се бе напрегнала преди малко. Сенките сякаш се сгъстиха около нея и я дръпнаха крачка назад. — Изчезвам. И… благодаря. Хиляди благодарности. Извинявай, че ти съсипах вечерта.

— Тя и бездруго не се очертаваше много приятна.

Жената отстъпи още две крачки, после спря. Стори ми се, че през неясната гълчава откъм кръчмата и бученето на помпената станция чух как нещо грамадно набира мощ — настоятелно, тънко свистене зад завесата на нощта, изпълнено с усещането за нарастваща сила, сякаш нейде зад кулисите карнавални дракони заставаха по местата си. Светлините и сенките от решетъчната структура над нас превръщаха лицето й в нацепена бяла маска.

— Имаш ли къде да се скатаеш, Мики-сан? Каза, че ти остават още няколко часа. Какво възнамеряваш да правиш дотогава?

Разперих ръце. Забелязах, че още държа ножа и го прибрах.

— Нямам планове.

— Нямаш планове, а? — Откъм морето не подухваше вятър, но ми се стори, че косата й леко потрепна. Тя кимна. — И скривалище нямаш, нали?

Пак свих рамене, борейки се с чувството за нереалност, породено от остатъчния ефект на Х-гранатата, а може би и с още нещо.

— Горе-долу това е положението.

— Тъй. Значи се каниш да си играеш на криеница с местната полиция и Брадите до края на нощта, като се надяваш да посрещнеш зората жив и здрав. Така ли?

— Хей, би трябвало да пишеш сценарии за сензофилми. Както го изрече, звучеше едва ли не привлекателно.

— Да, бе. Скапана романтика. Слушай, ако искаш да се покриеш додето твоите високопоставени приятели отделят малко време за теб, мога да те уредя. А ако държиш да си играеш на Мики Нозава по улиците на Текитомура… — Тя пак наклони глава. — Непременно ще гледам филма, като го направят.

Ухилих се.

— Далече ли е?

Тя стрелна очи наляво.

— Натам.

Сред безумните крясъци откъм кръчмата се надигна глас, призоваващ за свещено възмездие.

Безшумно се промъкнахме между крановете и сенките.