Мошеникът
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мошеникът». Краткое содержание книги:
Виктория знаеше, че върху вестниците и десертите ще има нейни отпечатъци, затова обеща на дактилографите да им занесе копия от тях, когато отиде на работа. Озова се в безупречно измитата баня. Жълто-кафявата рокля лежеше на плочките на пода, до ваната. Махаше й като детска кукла, която знае отговорите, защото Карол явно я бе подгъвала, когато се бе случило нещастието.
В девет и трийсет, докато Виктория още бродеше безцелно из стаите, разменяйки си напрегнати погледи със смълчаните детективи, се обади шефът й, Гил Грийн. В замаяната й глава се въртяха думите: Съжалявам, Карол, съжалявам, докато фразата изгуби значението си и се превърна в заклинание, успокояващо съвестта и опънатите й нерви.
Всички се бяха събрали в богато украсената зала на съдията Мъри Голдстоун в огромния съд в колониален стил на Стейт стрийт. Сградата се намираше във викторианската част на града, сгушена между жилищните блокове на квартала, осеян с кленове.
Виктория едва успя да изтича до апартамента и да си сложи един от деловите си тъмносини костюми и обувки с ниски токове. Знаеше, че обвинението й е разбито на пух и прах. Голдстоун се бе съгласил на спешно заседание по молба на защитата. Както обикновено, Джералд Коен бе обграден от поклонниците си от юридическия факултет в Йейл. Следваха го по петите като фенове на рок звезда. Всички бяха юристи, завършили някой от колежите от веригата „Айви Лийг“ и носеха гръмката титла съветници. Бяха се скупчили в единия ъгъл на помещението като самонадеяни лекоатлети. Виктория седеше от другата страна с младия Дейвид Франкфуртър. Двата противникови отбора чакаха съдийския сигнал.
Мъри Голдстоун влезе от страничната врата, следван от Бет Лийдс, стенографката, и се настани зад бюрото. Беше облечен в поло и жълто-кафяв панталон. Изглеждаше отпочинал. Кичур бели коси увенчаваше плешивата му глава — досущ древногръцки атлет с лавров венец. Бет седна на стола в единия край на залата. Стенографската машина беше пред нея.
— Къде е клиентът ви? — попита съдията, поглеждайки Джералд Коен.
— Ще дойде, Ваше Благородие. Цяла нощ преглеждахме предварителните инструкции. Наехме стая в „Хилтън“. Аз излязох в шест сутринта. Джо още е там. Каза, че ще се изкъпе и ще се опита да дойде тук в единайсет. Може би трябва да почакаме още десетина минути…
— Бил си с него цяла нощ? — попита Виктория. Гласът й трепереше. Едва сдържаше гнева си.
— Точно така, Виктория. Цяла нощ. Всички ние бяхме там.
Коен посочи подгряващата група от „Айви Лийг“. Всички кимнаха тържествено.
— Тогава ти си алибито на онзи убиец?
— Разбирам, че си разстроена, Виктория — бавно каза Джери, — но ще ти бъда много благодарен, ако не правиш намеци. Аз съм служител в този съд и не извършвам престъпления в опит да спечеля делото. Снощи бях с Джоузеф Рина в хотел „Хилтън“, стая 687. Има достатъчно свидетели, които могат да потвърдят този факт.
— А брат му? Томи? И за него ли имаш алиби?
— Томи Рина не е мой клиент. Не знам нищо за Томи. Ако имаш проблем, обсъди го с него.
В същия миг вратата на залата се отвори и вътре влезе Джоузеф Рина, облечен в сив панталон, морскосиня риза и подходяща вратовръзка. Пискюлите на мокасините му танцуваха щастливо, докато пристъпваше на пръсти.
Виктория трябваше да признае, че Джоузеф Рина беше красавец — толкова хубав, че те караше да го зяпаш. Смуглата му кожа беше гладка и почти прозрачна. Светлосините му очи излъчваха интелигентност и имаха нюанса на тропически води. Тя го мразеше в червата.
— Съжалявам, че закъснях. Какво става? — попита той, като невинно се усмихна на Джери Коен, после кимна на Виктория и на съдията.
Голдстоун се изправи, наведе се напред и пое контрола върху заседанието.
— Трябва да обсъдим няколко въпроса и сетне — един сложен процедурен проблем. Да започнем с вашата свидетелка, госпожице Харт. Гил ми каза, че сте затруднена да я доведете.
— Затруднена? Моята свидетелка беше отвлечена, Ваше Благородие.
— Можете ли да го докажете? — попита Джери с бавното си носово скимтене, поглеждайки я, театрално потресен.
— Загубих една свидетелка и двама цивилни полицаи. Изчезнаха от Трентън Тауърс някъде между десет снощи и осем тази сутрин. Никой не знае нищо за тях. Явно не са отскочили да си купят сладолед от сладкарницата, по дяволите.