Проектът Калигула

— Намери Бонел. Това ще е добро начало на обучението ти за следовател. Току-виж от теб излязъл нов Дик Трейси.

И се върна в апартамента. Остави вратата отворена.

Тони Дериън бе живяла подобно на много хора, които правят първите си стъпки — в тясно жилище, което Марино сякаш изпълваше от край до край. Имаше чувството, че целият свят внезапно се е свил около него. Четирийсет квадрата, най-много. Не че неговият апартамент в Харлем бе много по-голям, но поне имаше отделна спалня и не бе принуден да спи в проклетата дневна, имаше и общ заден двор със съседите, с изкуствена трева и маса и столове — не беше кой знае какво, но все пак беше по-цивилизовано от това тук. Когато бе дошъл — преди около половин час — направи онова, което винаги правеше на местопрестъпления: огледа обстановката, без да се спира на конкретни детайли.

Сега се зае с по-подробен оглед. Започна от антрето, където едва имаше място да се обърне. Единствената мебел тук бе малка масичка от ратан, а върху нея имаше сувенирен пепелник от „Сизърс Палас“8. Може би Тони си беше оставяла ключовете в него — онези на ключодържателя със сребърни зарчета, открити в един джоб на анорака, който бе носила по време на убийството. Може пък да беше същата като баща си, да обичаше хазарта. Марино бе проверил бащата — Лорънс Дериън, някое и друго шофиране в нетрезво състояние, обявил банкрут, преди няколко години се забъркал в комарджийска мрежа в Бъргън Каунти, Ню Джърси. Имаше данни, че е свързан с организираната престъпност, може би с мафиотската фамилия Дженовезе, но обвиненията бяха свалени. Беше боклук, непрокопсаник, бивш биоелектрически инженер от МТИ, зарязал семейството си. С две думи, безотговорен баща. Точно от онзи тип хора, които тласкат дъщерите си към връзки с неподходящи мъже.

Тони не приличаше на пияница. Впечатлението, което бе оставила досега у Марино, не беше за купонджийка, даже напротив — беше за амбициозна и упорита, маниачка на тема фитнес и здраве млада жена. Върху ратановата масичка до вратата имаше нейна снимка в рамка: как тича в някакво състезание, може би маратон. Изглеждаше добре, като модел — с дълга тъмна коса, висока и по-скоро слаба, типично тяло на бегачка, с тесен ханш и малки гърди, а на лицето й бе застинал израз на свирепа решителност. Тичаше по някаква улица сред тълпа други бегачи, а събралите се отстрани зрители ги приветстваха. Марино се зачуди кой и кога е правил снимката.

На две крачки от входната врата бе кухнята. Печка с два котлона, хладилник, мивка, три шкафа, две чекмеджета, всичко в бяло. Върху плота лежеше на купчина пощата и нищо от нея не бе отворено, сякаш Тони я е оставила там на влизане и се е заела с други работи или просто не се е интересувала от нея. Марино прегледа няколко каталога и рекламни брошури с купони — той ги наричаше „пощенски боклук“, и едно листче яркорозова хартия, което уведомяваше живущите в сградата, че утре, 19-и декември, водата ще бъде спряна от осем сутринта до обяд.

В сушилката за съдове от неръждаема стомана имаше нож за масло, вилица, лъжица, чиния, купа и чаша за кафе с картинка от комикса „Фар Сайд“: как хлапето от училището за надарени деца „Мидвейл“ бута врата, на която пише „Дръпни“. Мивката бе празна и чиста, до нея имаше гъба и бутилка течен препарат, на плота нямаше трохи, нито следи от храна, дъсченият под беше без петънце. Марино отвори шкафа под мивката и видя малка кофа за боклук. В бялата найлонова торбичка имаше бананова кора — потъмняла и вмирисана, няколко сбръчкани боровинки, кутия от соево мляко, утайка от кафе и много хартиени кърпички.