Натоварени със зло
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Петров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Натоварени със зло». Краткое содержание книги:
Многопластова философска притча за същността на човешката личност, за смисъла на човешкия живот и за морално-етичния избор, пред който се изправя всеки човек в един съдбовен миг от своя живот.
Г. А. даде съвет да накълцат в котелката салам. Една остригана до голо мадама (лицето й не беше от най-чистите, а на голите си рамене беше метнала огромен шал-боа от водни лилии), послушно започна да кълца салам. Г. А. посъветва да не слагат в котелката консервирани скариди и скаридите бяха оставени настрани. Голямата готварска лъжица вече беше в ръцете на Г. А., той бъркаше, гребваше, духаше, опитваше и всички го наблюдаваха и чакаха неговите решения. Той каза: „Сол“ — веднага хукнаха за сол. Каза: „Пипер“ — но пипер Флората нямаше.
Аз ги наблюдавах и честно се опитвах да формулирам, за себе си, отговор на въпроса: какво всъщност представляват те? (Съвсем не се чувствах учител, чувствах се като етнограф или, в краен случай, като лекар.) Момчетата си бяха момчета, момичетата — момичета. Да, някои от тях бяха неумити. Други бяха неприятно мръсни. Но такива бяха малко. Множеството лица, които видях, бяха млади, приятни и чисти — никаква патология, никакви циреи, трахоми или разни кожни болести, за които толкова много приказват върлите противници на Флората. И, разбира се, всички те бяха различни, както впрочем би трябвало и да бъде. Все пак между тях има и нещо общо. Може би това е общият израз на лицата (ако се вгледаш, откриваш, че имат много бедна мимика), или общият израз на цялото тяло, ако може така да се каже. Някаква сякаш нарочно търсена отпуснатост във всички движения. Никой няма просто да сложи нещо на земята. Непременно ще разтвори вяло пръсти и ще го изпусне. И не от където го е взел, а някъде по-близо, сякаш вече не са му останали сили да протегне ръка…
Друга обща черта — непредсказуемост на постъпките. Не бих се наел да предсказвам дори най-обикновените им действия. Ето, един от тях седя, седя, облегнат на една страна, а когато свалиха котелката от огъня и стана време за ядене, изведнъж стана, запъти се към един огън в другия край на катуна и седна там. На негово място дойде пък друг — слаб и дълъг като върлина, в десантен комбинезон, препасан с широк колан, на колана — манерка, а на краката — онези техни знаменити „коренища“ — огромни, подобни на цървули обуща, плетени ръчно от пух и боядисани в зелено. Дойде, седна, поля коренищата си с водица от манерката и обяви без да се обръща към никого: „Враствам тука.“ После присви очи и се зае да наблюдава Г. А.
Беше около двадесет и пет годишен, гладко избръснат и нормално подстриган, а през разтворената яка на комбинезона, върху неокосмените му гърди се виждаше верижка с някаква малка емблемка на нея. Живи очи с цвят на орех, голяма уста и вдигнати нагоре ъгълчета и отлични бели зъби. Веднага се виждаше — техният предводител. Нуси. И нито в едното, нито в другото му ухо нямаше някоя от онези дяволски музикални запушалки — казваха им функове — от които всички те изглеждат някак сънливи и сякаш не от мира сего. Този беше напълно от мира сего, независимо от комбинезона, коренищата и другите аксесоари. И явно познаваше Г. А. (Подозирам, че и Г. А. го познава, вече са се срещали някъде и не се обичат много. Това, обаче, си е чиста интуиция. Мойша смята, че съм си го измислил.)
В този момент една почти гола девица, която седеше вляво от мен, се оригна тънко, изпухтя, облиза лъжицата си и удовлетворено произнесе:
— Филизѝ — дах.
(По-късно Мишел ми обясни какво значи това. На руско-японски е и значи „да дам, да пусна филизи“. Ако живееше в по-стари времена, щеше да каже „изкефих се“, а сега — „дадох филизи“. Флора!)
След яденето всички се раздвижиха, за да се настанят удобно за храносмилане. Някои запушиха. Други започнаха шумно да дъвчат бетел и да плюят оранжева слюнка. Някой захрупа бонбони. Започна зеленият шум. Ясно е, че аз не разбирах и половината от това, което се говореше, но, според мен, нямаше кой знае какво за разбиране. Някой изведнъж заявява: „Гъдел ме е. Лазят ми червеи по корените.“ Друг веднага откликва: „Личинките съвсем ме изядоха. Няма ли кълвачи за тях? И да се почешеш не може.“ Трети се включва: „Влагата е малко. Сухо ми е, храсти. Ех, да имах повечко влага…“ И така нататък, и няма край. Вижда се, че това им харесва. На всички, без изключение. Усмихват се блажено и даже очите им блестят.