Натоварени със зло

Между храстите са опънати върви. На вървите се сушат разни парцали: потници, поли, комбинезони от защитна материя, някакви подозрителни долни гащи… На други върви се суши риба. Оказва се, че в Ташлица имало много риба, ама кой да предполага такова нещо! Няколко огъня димят, над пламъка къркорят опушени котелки. Четиридесет хиляди години преди новата ера. А малко по-далеч са се скупчили и са кръстосали рога цяло стадо мотоциклети.

Флоровете се заинтересуваха от нашето пристигане, но пасивно. Който седеше — остана седнал, който лежеше — остана легнал, а от изправеностоящите, или изправеноходещите нямаше нито един. Много лица се обърнаха към нас и много ръце се вдигнаха, но не за поздрав, а да предпазят очите си от залязващото слънце. По движението на устните пролича, че последва множествен обмен на тихи реплики. И толкова.

Маймунско сборище беше най-доброто сравнение. Там имаше около двеста екземпляра. Г. А. беше разказвал, че те се събират тук всяко лято от целия Съюз, изкарват по около две седмици и се прехвърлят в други райони, а на тяхно място идват нови. Десетина процента, обаче, са местни, Ташлински. Главно ученици. Оглеждах се за познати лица, но не открих нито едно.

Г. А. извади кошницата от багажника на колата и тръгна косо през катуна към най-населения огън, разположен на десетина метра от брега. Около него седяха към петнадесет души. Когато приближихме, те се размърдаха, така че се освободи място и за трима ни. Г. А. седна, измърмори: „Ще ни приемете ли…“ и започна да вади продуктите от кошницата. Измъкваше пакетите един по един, без да бърза — брашно, консерви, бонбони, шпеков салам — и, без да гледа, ги подаваше на „дамата“, която седеше вдясно от него. Тя ги поемаше, казваше „благодаря“ и ги предаваше по кръга. Флоровете се раздвижиха, оживиха се. Един огромен младеж, обраснал целия (от темето до пъпа), с черни къдрави косми и облечен с десантен комбинезон със спуснато горнище, пое поредния пакет, отвори го, погледна вътре и изсипа съдържанието му във врящата котелка. Беше натрошено фиде. Флоровете мърдаха, настаняваха се по-удобно и аз ловях някои одобрителни погледи, насочени към мене. Чуваха се думи, повечето от които не разбирах. Това беше някакъв съвършено непознат жаргон, ужасна смесица от изкривени руски, английски, немски, японски думи, произнесени със странна интонация, подобна на китайската — някакво слабо, пискливо повишаване на тона в края на всяка фраза. Няколко пъти си повторих наум: „Всеки човек е човек, докато със своите постъпки не докаже обратното“ — и погледнах Микаел. Моят Микаел изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне направо върху гърба на Г. А. Разбрах защо Г. А., го беше взел с нас. Нашият Микаел е гнуслив, а нали ние нямаме право да бъдем гнусливи. Гнусливостта е несъвместима с любовта.