Досиетата на героя

Спусна се право към могилата. В първия миг мирмеките не разбраха какво точно им се случва. Драконът просто мина през тях, като стъпка няколко. След това обаче общият им мозък заработи.

„Голям лош дракон“ — вероятно съобщи той, защото мравките едновременно нападнаха автоматона от всички страни, а още стотици наизлизаха от могилата. Драконът обаче избълва огромна струя огън и цяла колона от тях се обърна в паническо отстъпление. Кой да знае, че мравките са запалими?

Въпреки това другите продължаваха да прииждат.

— Влизаме вътре — нареди Анабет, — докато са заети с дракона!

Силена се спусна напред и за пръв път в живота си следвах дете на Афродита в битка. Минахме покрай мравките, но те не ни обърнаха внимание. По някаква причина считаха дракона за по-голяма заплаха.

Кой знае защо.

Влязохме в най-близкия тунел и едва не повърнах от миризмата. Нищо, ама наистина нищо не вони по-зле от гигантски мравуняк. Веднага разбрах, че оставят храната си да изгние, преди да я изядат. Някои наистина трябваше да им достави хладилници.

Пътуването ни вътре бе кошмарно спускане през тъмни тунели и мрачни хранилища, покрити с черупки от умрели насекоми и локви слуз. Покрай нас мравки се стичаха за борба с дракона, но ние винаги просто им правехме път и те не ни обръщаха внимание. Слабият блясък на бронзовото острие на меча ми осветяваше пътя ни, докато навлизахме все по-дълбоко в мравуняка.

— Вижте! — каза Анабет.

Погледнах към една странична зала и сърцето ми прескочи удар. От тавана се спускаха огромни слузести торби, предполагам, пълни с ларви, но не това привлече вниманието ми. Подът на пещерата бе покрит със златни монети, скъпоценни камъни и други съкровища — мечове, шлемове, музикални инструменти, бижута. Те грееха, подсказвайки, че са магически.

— И това е само една от залите — каза Анабет, — има вероятно стотици подобни, затрупани със съкровища.

— Това няма значение — прекъсна я Силена, — трябва да намерим Чарли.

Още нещо удивително — дете на Афродита, което не се интересува от бижута.

Продължихме напред. След още шест метра стигнахме поредната пещера, вонята в която бе толкова непоносима, че носът ми се запуши напълно. Подобно на дюни един върху друг бяха струпани различни мравешки деликатеси — кости, парчета изгнило месо, дори гозби от лагера. Предполагам, мравките крадяха това, което героите оставяха недоизядено. В основата на една от купчините Бекендорф се мъчеше да се изправи.

— Чарли! — извика Силена и се спусна да му помага.

— Слава на боговете! — възкликна той. — Краката ми са… парализирани!

— Ще ти мине — успокои го Анабет, — но трябва да те измъкнем оттук. Пърси, хвани го от другата страна.