Господарят на войната

— Да разгромим саксите, разбира се — при тези думи изкриви лице, защото знаеше, че саксите съвсем не са дребно нещо. — Те отказват да разговарят с нас. Ако изпратя пратеници, ще ги убият. Така ми казаха миналата седмица.

— Те ли? — попитах аз.

— Те — потвърди мрачно той, имайки предвид както Сердик, така и Аел. Двамата сакски крале обикновено се държаха гуша за гуша, отношения, поддържани от нас с огромни подкупи, но сега, изглежда, и те бяха усвоили урока, който Артур така успешно разясни на британските кралства: че само единството може да донесе победа. Двамата сакски монарси обединяваха силите си, за да разгромят Думнония и решението им да не приемат наши пратеници бе доказателство за това и в същото време бе предохранителна мярка. Пратениците на Артур можеха да носят подкупи, които биха отслабили решимостта за действие на техните старейшини. Освен това, няма пратеници, които да не се използват за шпиониране на врага, колкото и настойчиво да се стремят към мир. Сердик и Аел не искаха да рискуват. Те възнамеряваха да заличат различията помежду си и да обединят войските си, за да ни разгромят.

— Надявах се, че епидемията е отслабила силите им — казах аз.

— Да, но са дошли нови хора, Дерфел. Разправят, че всеки ден идват лодки, пълни с гладни мъже. Те знаят, че ние сме слаби, така че другата година ще дойдат хиляди нови сакси, стотици хиляди.

Тази мисъл сякаш опияни Артур.

— Цяла орда! Може би точно така ще свършим ние с теб, Дерфел? Двама стари приятели, щит до щит, посечени от брадвите на варвари.

— Има и по-лоши начини да умреш, лорд.

— И по-добри — добави той бързо. Беше се загледал към Хълма. Всъщност винаги, когато идваше в Дун Карик, Артур сядаше тук на западния склон; никога на източния, нито пък на южния, който гледаше към Каер Кадарн; винаги тук с поглед отправен отвъд долината. Знаех за какво мисли и той знаеше, че знаех, но никога не споменаваше името й, защото не искаше да знам, че всяка сутрин се събужда с мисълта за нея и че всяка вечер се моли да я сънува. Изведнъж Артур усети втренчения ми поглед и сведе очи надолу към полето, където Исса обучаваше момчетата на бойно майсторство. Есенният ден бе изпълнен с острия трясък на ударите на оръжие в оръжие и грубия глас на Исса, който викаше остриетата да се държат ниско, а щитовете високо.

— Как се справят? — вдигна брадичка Артур към новобранците.

— Като нас преди двадесет години — отвърнах аз, — когато по-старите казваха, че от нас никога няма да излязат воини, а след двадесет години тези момчета ще говорят същото за синовете си. Те ще станат добри. Една битка е достатъчна да обръгнат, после ще се справят не по-зле от всеки друг воин в Британия.

— Една битка — мрачно повтори Артур, — може да ни е останала само една битка. Когато саксите дойдат, Дерфел, те ще бъдат много повече от нас. Дори ако Поуис и Гуент изпратят всичките си войски, пак ще бъдат повече от нас.