Плът

— Нима? А мен ми се струва, че го каза. Или може би само така ми се е сторило.

— Не му е времето сега да… Хайде да изчезваме, чуваш ли?

— Ще оставиш някакъв си глупав шум да те подплаши? И то след като почти насила ме довлече тук.

— Ако искаш да останеш, стой си. Но ми дай ключовете за колата.

— А аз как ще се прибера? Може би пеша? Или да остана да спя тук? Не, благодаря. Имам по-добра идея. Ще сляза да претърся мазето, а когато се върна ще ми се извиниш. Ще повториш след мен: „Рон не е слабак или шубелия!“

— Не си слабак. Не си шубелия. А сега, нека си вървим. Моля те!

Той й се ухили самодоволно. Пристъпи смело към вратата, наведе пушката и хвана дръжката с лявата ръка.

— Идиот такъв!

Пеги се спусна напред. Готова бе да го сграбчи и да сложи край на тази лудост. Но с босия си крак стъпи на мокро петно на пода и политна. Стовари се доста силно на дупето си.

Насмешката се заличи от лицето на Рон.

— Удари ли се?

— Ще оживея.

— Дръж — той затършува в джоба на джинсите, измъкна връзката с ключове и я метна към нея. Тя тупна на пода между краката й и издрънча. — Иди и ме чакай в колата — той отвори вратата към мазето. — Ще дойда, след като проверя долу.

— Не отивай там. Знам, че ме мислиш за луда. Според теб е било мишка или плъх, но…

— Точно така.

Той щракна осветлението и заслиза по стълбите.

Пеги сграбчи връзката ключове. Стискаше я здраво докато слушаше стъпките на Рон по дървеното стълбище. Бавно, тихо тя събра краката си и се изправи на колене.

Стъпките от слизането на Рон секнаха.

— Рон? — провикна се тя.

Той не отговори.

Пеги се надигна. Пропълзя до отворената врата и погледна надолу. В мазето имаше светлина, но тя виждаше съвсем малко около основата на стълбището. Рон не беше там.

— Добре ли си?

— Да, да.

Тя се облегна на рамката на вратата.

— Защо не се качиш вече?

— Ей сега. Не съм слизал тук. То е… МАМКА МУ!

Внезапното извикване стресна Пеги и спря дъха й. Тя надникна стреснато надолу. Мина й мисълта, че ако се наложи да бяга, няма да може.

Опита се да му извика. Гласът й сякаш бе застинал.

Господи! О, Господи! Какво беше станало с него?

— Проклето нещо — изпуфтя Рон.

Тя почувства облекчение, но не бе достатъчно. Все още не можеше да говори. Опита се да си поеме дъх.

Рон се появи до стълбището. Той й се усмихна, а и изглеждаше много доволен.

— Трябваше да го видиш. Изскочи отнякъде и се насочи право срещу мен — говореше той и изкачваше стълбите. — Най-големият проклет плъх, който съм виждал. Разбира се, трябва да призная, че досега никога не съм виждал плъх.

Пеги отстъпи назад, по-далеч от вратата. Ръката й беше върху гърдите.

Спря, когато дупето й опря барплота. С ръце се опита да се надигне.