Кръстът
- Автор: Унсет Сигрид
- Серия: Kristin Lavransdatter #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-218-4
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кръстът». Краткое содержание книги:
Тогава Кристин не видя Гюнюлф. Намирал се в Хелгелан да проповядва и да събира пожертвования за манастира си. Да, ето колко си приличаха двамата братя, синове на рицаря от „Хюсабю“…
Маргрет Ерленсдатер посети мащехата си няколко пъти в града. Дойде, следвана от две слугини и пременена в хубави дрехи. Цялата беше накичена със скъпоценности — свекърът й бил златар, шушукаха из имението. Маргрет изглеждаше весела и доволна от живота си, макар че нямаше деца. Младата жена бе получила своя дял от бащиното наследство, докато той имаше какво да й даде. Един Бог знае дали понякога мислите й отлитат към Хокон от „Гимсар“, осакатения завинаги клетник. Според слуховете едва се мъкнел из двора на две патерици.
Кристин и тогава не затаи горчивина срещу мъжа си. Разбираше го; за него най-лошото остана в миналото и след като го освободиха, той се скри при абат Улав. Ерлен Никулаусьон нямаше да издържи да се занимава с пренасянето на багажа и да се показва из града…
Дойде и денят, когато отплаваха от фиорда при Тронхайм на кораба „Лауренсиус“ — същия, с който Ерлен пренесе чеиза на Кристин на север, след като получиха разрешение да се венчаят.
В този тих ден в края на есента над водата във фиорда трептеше бледо оловносиво сияние. От околността лъхаше студ, а пейзажът беше набразден с бели ленти и внушаваше тревога. Първият сняг навяваше бели ивици по замръзналите поля, студеносините планини бяха побелели. И облаците, носещи се из висините, където небето синееше, изглеждаха тънки като от брашно, разпръснати от вятър, който духа високо в небесата. Корабът се поклащаше тромаво и мудно към сушата. Кристин се взираше в белите пръски пяна от разбиващите се под скалите вълни и се питаше дали и този път ще й прилошее, когато навлязат във вътрешността на фиорда.
Застанал на перилата на борда в предната част на кораба, Ерлен гледаше към фиорда заедно с двамата си най-големи синове. Вятърът рошеше косите им и подмяташе връхните им дрехи.
Тримата се взираха в ръкавите на фиорда, в устието на река Гаула и пясъчните наноси в залива Биргси. По брега, осеян с кафяви и бели петна, лъщеше огряна от слънцето част.
Ерлен каза нещо на момчетата. Бьоргюлф рязко се обърна и закрачи по палубата. Подпираше се с копието, което използваше като тояга, докато си проправяше път между празните пейки за гребци. Подмина майка си. Наведе ниско къдравата си чернокоса глава, очите му бяха присвити, почти затворени, а устните — здраво стиснати. Бьоргюлф слезе под палубата.
Майката насочи погледа си към Ерлен и Никулаус. Най-големият им син се подпря на коляно, както паж поздравява господаря си, взе ръката на баща си и я целуна.
Ерлен отдръпна ръката си. Кристин зърна за миг бледото му разтреперано лице, когато той се обърна с гръб към момчето и се скри зад платното.
През нощта спряха на открито пристанище в Мьоре. Вълнението на морето се усили. Корабът опъваше въжетата, с които го завързаха за сушата, издигаше се и се хвърляше напред. Кристин слезе в каютата, където спяха двамата с Ерлен заедно с двете най-малки деца. Гадеше й се. Нямаше почва под краката си. Дъските на пода се издигаха и падаха, фенерът от телешко шкембе се люлееше над главата й, а мъждивият му пламък трепереше. Тя се мъчеше да накара Мюнан да се изака между гредите. Когато се събуди, малкият искаше да се облекчи в леглото им. Започна да пищи, да се гневи и да се мъчи да се отскубне от ръцете на тази непозната жена — неговата майка, докато тя се опитваше да му помогне и да го държи. Ерлен слезе в каютата.
Кристин не виждаше лицето му.
— Видя ли как ме погледна Нокве? — глухо попита той. — Така ме гледаше и ти, Кристин — той си пое дъх тежко, пресекливо. — Онази утрин до оградата на манастирската градина очите ти бяха същите. Тогава беше научила за най-тъмните страни от миналото ми, но реши да ми повярваш…
За пръв път, откакто се случи нещастието с мъжа й, Кристин усети как в сърцето й се надигна горчилка. Бог да пощади Нокве, та дано не преживее разочарованието, когато осъзнае, че е положил доверието си в разтворена шепа, от която всичко изтича като студена вода и сух пясък.
Преди малко й се стори, че чува тропот от копита някъде от юг. Ето го отново, сега по-близо. Конете не бяха диви. Приближаваше ездач. Препускаше над скалите някъде под възвишението.