Кой би повярвал

Кит чу, как часовника на Методистката църква удари два пъти. Отпусна се на колене пред отворения прозорец и се вгледа в тъмната къща. Байрън Кейн нямаше да доживее до разсъмване.

Нощният въздух бе тежък и неподвижен, предупреждаваше за буря, и въпреки че стаята й бе все още топла, от следобедната жега, тя потръпна. Мразеше гръмотевичните бури, особено тези, който бушуваха нощем. Може би, ако имаше родител, при когото да тича за утеха, когато беше дете, страхът й щеше отдавна да е отминал. Вместо това, тя се бе сгушвала в ъгъла на бараката, сама и ужасена, че земята по някое време ще се разтвори и ще я погълне.

Кейн се беше прибрал у дома преди половин час. Мисис Симънс, прислужниците и Магнус не бяха тук, така че той беше сам в къщата и веднага след като заспеше, Кит щеше да действа.

Далечният тътен на гръмотевиците я изнервяше. Тя опитваше да убеди себе си, че времето ще улесни работата й. То щеше да скрие шума, който навярно щеше да предизвика, когато се промушеше през прозореца на килера, който бе оставила отключен по-рано. Но тази мисъл не можеше да я утеши. Вместо това си представяше, как след час ще се придвижва през тъмните улици насред бушуваща стихия и трясък около себе си. И земята се разтваря, за да я погълне.

Проблесна светкавица и тя подскочи. За да се разсее, опита да се концентрира върху плана си. Беше почистила и смазала бащиния си револвер, и прочела есето на мистър Емерсън „Самоувереност“, за да си даде кураж. След това приготви нещата си във вързопа и го скри зад обора, за да може да го вземе бързо на тръгване.

След като убиеше Кейн, щеше да се насочи към доковете, недалеч от Котлънд — стрийт, където щеше да хване първия ферибот за Джърси Сити. Там смяташе да потърси гара, за да започне дългото си пътуване обратно към Чарлстън, знаейки, че кошмара, започнал с идването на чарлстънския адвокат, накрая е свършил. Със смъртта на Кейн, завещанието на Розмари губеше сила и плантацията щеше да бъде нейна.